Едно от уменията, които ще стават все по-съществени за усвояване занапред е умението да оставаме емоционално и ментално стабилни, независимо от нарастващата комплексност и хаотичност на света около нас. Да бъдем емоционално и ментално стабилни означава да можем поддържаме състоянието на спокойствие или както ми се струва, че е по-приятно да се нарече – състоянието си на мир.

Когато сме в състояние на мир, ние не само сме по-спокойни и центрирани, но сме и много по-фокусирани, вършим работата си с по-голяма яснота, общуваме с другите хора по-емпатично, взимаме по-бързи и адекватни решения, мислим по-мащабно и не се поддаваме толкова лесно на дребнави мисли, разсейвания или прекален overthinking.

Преди няколко месеца попаднах на статия от Bodhipaksa (учител по будизъм), в която той разказва за състоянието на мир и днес искам да я споделя с вас. Тя е начин, по който бихме могли малко по-ясно да разпознаем усещането за мир в себе си и да започнем по-съзнателно да го практикуваме.

По-долу споделям преведената от мен статия, с някои корекции, които според мен помагат информация да бъде разбрана по-добре. Накрая добавям и стъпки, по които бихме могли да практикуваме състоянието си на мир. :)

–

Напоследък чета книгата „Буда преди будизма“ от Гил Фронсдал, която е превод на това, което се счита за едно от най-древните будистки учения. Интересното в тази книга е, че всичко е представено изключително просто. Няма никакъв осмократен път. Няма изложение на четирите благородни истини. Няма нищо свързано с карма или пък прераждания – тези термини се споменават само като вярвания, споделяни от други философии. Последствията от действията ни се разглеждат единствено и само в рамките на текущия ни живот. Няма и нищо свързано с нирвана или някакво бъдещо духовно просветление, което да очакваме. Щастието по никакъв начин не е посочено като нещо, към което има нужда да се стремим.

Единствената цел, за която се говори в тази книга е състоянието на мир.

Това е най-интересното. Усещането за мир, състоянието на мир, е целта. Само това. 

Не се споменават някакви конкретни начини, по които да постигнем този мир в бъдеще. Вместо това в нас се изгражда разбирането, че мирът е наличен сега.

В момента, в който забележа, че в мен възниква някакво неспокойно състояние, аз просто паузирам. В тази пауза мога да си задам въпроса: „Какво е нужно да направя или да пусна, за да мога да бъда в състояние на мир?“ И този въпрос често инициира някакви мои спонтанни действия.

Ако например се чувствам изморен или твърде превъзбуден от нещо, въпросът: „Какво е нужно да направя или да пусна, за да усещам мир“, ми създава желанието да си почина. Тогава аз оставям онова, което правя и започвам да наблюдавам това, което ме заобикаля, дишането ми, усещанията в тялото ми. Не търся да се почувствам щастлив или радостен. Просто търся усещането си за мир.

Докато се разхождам например, мога да си задам въпроса: „По какъв начин е нужно да движа тялото си, за да бъда в състояние на мир?“ Явно е нужно да се движа малко по-бавно и грациозно. Мога и да си задам друг въпрос: „По какъв начин е нужно да се храня, за да съм в състояние на мир?“. Разбира се, нужно е да се храня съзнателно, без да се опитвам да правя още две, три неща заедно с това.

Ако забележа, че съм твърде разтревожен и неспокоен, въпросът не е „Как да се отърва от това неспокойство?“. Правилният въпрос е: „Как да бъда в мир с това неспокойство?“. И когато си задам този въпрос, умът ми сякаш сам си знае и просто спира да се съпротивлява на неспокойството. Вместо това сякаш веднага го приема с разбиращо отношение. Реално, ние няма нужда да махаме неспокойството си, за да бъдем в мир. Ние може да сме ок с по-напрегнатите си моменти. Мирът и неспокойството могат да съществуват едновременно.

Въпросите, които споменавам не винаги възникват в главата ми като подредени думи в изречение. По скоро е като изградено разбиране в мен, че състоянието на мир е достъпно и аз просто трябва да извървя пътя до този мир. То е като да извървиш пътя към магазина до вас – ти не трябва да си разказваш някакви неща докато вървиш към магазина. Например не е нужно да си казваш: „Ок, сега тръгвам по пътя напред, после завивам в ляво покрай бутките, после продължавам напред, качвам се по стълбите…“ Единственото, което е нужно да знам е, че трябва да стигна до магазина и моите тяло, и ум сякаш сами си намират пътя до него. Нали? По същия начин е и тук – единственото нужно за мен е да си спомня, че мирът е мястото, до което искам да стигна, и тогава тялото и умът ми ме завеждат до там спонтанно.

В началото се изисква от нас повече мисъл/съзнателност, за да забележим неспокойното си състояние и вместо да се въвличаме в него, да паузираме и да опитаме различни начини, по който да извървим пътя до своя мир. След това обаче, колкото повече практикуваме, толкова по-малко интелектуален става този процес. Тогава е нужно само да си спомним, че искаме да отидем в състоянието си на мир и тялото, и умът ни сякаш интуитивно ни завеждат до там. Точно както в началото бихме изучили по-внимателно какъв е точно пътя до магазина, а след това отиваме до него съвсем автоматично.

Предполагам, че за повечето хора основна бариера по пътя към състоянието на мир е това, че когато сме разтревожени, стресирани, уплашени – нашата ситуация ни изглежда много солидна, истинска, напрегната. Тогава ние обикновено сме изцяло въвлечени в нея и дори не си спомняме за състоянието на мир.

Втората бариера е, че дори и да си спомним за състоянието на мир, ние мислим, че точно в този момент то не е налично за нас. Мислим си например: „Само да си изплатя кредита и ще съм по-спокоен.“ Или пък: „Само да сваля тези 20 килограма и ще ми е по-леко на душата.“ Или: „Само да мине този зает и напрегнат период и ще ми е по-спокойно.“ Тези мисли са всъщност несъзнателно отлагане на състоянието ни на мир. Отлагане до момент, който обикновено изобщо не съществува, защото ние продължаваме да измисляме нови и нови неща, които следва да се случат преди да може да бъдем наистина в мир.

Третата основна бариера са очакванията ни. Ние често имаме очакването, че мирът е някакво изключително  и наистина въздействащо усещане. И така, когато мирът настъпи и всъщност се оказва, че се чувстваме доста обикновено, тогава може да си помислим: „А, не може това да е мирът!“ и така да продължим да търсим някакво идеалистично състояние, отхвърляйки мирът, който вече е наличен за нас.

Решението и на трите основни бариери за стигане до състоянието ни на мир е изключително просто. То е това, за което вече стана дума – задаването на въпроса: „Какво е нужно да направя или да пусна, за да бъда в мир?“. Ние можем още сега да пуснем вкопчването си в историята, която си разказваме за това как нашата ситуация е много сложна и напрегната, и да почувстваме мир. Можем да спрем отлагането за по-подходящ момент, да оставим очакванията си настрана и да усетим мира, който присъства за нас сега.

„Какво е нужно да направя или да пусна, за да бъда в мир?“

Може би е нужно да пуснем желанието си да бъдем много готини и да си отдъхнем, да бъдем искрени, естествени. Може би е нужно да пуснем желанието си всичко да става на 100% както ние искаме. Може би е нужно да пуснем желанието си да се чувстваме важни и всичко да зависи от нас. Може би е нужно да пуснем фантазията, че всичко трябва да е направено перфектно и да го оставим да е „достатъчно добро“. Може би е нужно да намерим начин как да махнем от графика си задачите, който отдавна ни дразнят. Или да подредим това, което вече е станало твърде хаотично.

„Какво е нужно да направя или да пусна, за да бъда в мир?“

Откривам своя отговор. Правя каквото е необходимо. Вдишам, издишам. И мирът възниква за мен. Веднага.

А от позицията на мир, за нас вече става не само по-лесно, но и по-приятно да създаваме своя живот, който си струва да бъде изживян.

:)

–

Другари, практиката ни за следващата седмица е да си спомняме по-често да бъдем в състояние на мир. Практикуваме по следния начин:

1. Забелязваме когато някакво неспокойство, тревожност, напрежение възникне в нас.
2. Паузираме – когато забележим какво се случва с нас, опитваме да не се въвличаме в безпокойството си и в неприятната ни история за него, а просто паузираме – вдишаме, издишаме и обръщаме вниманието си към това, което ни заобикаля, дишането ни, усещания в тялото ни. Това ни дава една, две секунди съзнателност и спокойствие.
3. Спомняме си, че състоянието на мир е налично за нас и че в него ние по-добре да мислим, взимаме решения, вършим работата си, общуваме.
4. Задаваме си въпроса: „Какво е нужно да направя или да пусна, за да бъда в мир?“ и даваме малко време и тишина на тялото, и умът ни да опитат да намерят път към състоянието на мир. Правим каквото ни идва спонтанно да направим. Понякога може би ще трябва просто да поседим, да се фокусираме върху нещо около нас, а друг път – да си пуснем любима песен, да потанцуваме или нещо друго. 
5. И забележи – какво е усещането да бъдеш спокоен? Буден, активен, но все пак спокоен. Щом стигнеш до твоята дестинация – дай си няколко секунди и усети какво е всъщност усещането да бъдеш в състояние на мир. Как се чувстваш? Опитай съзнателно да го забележиш. Остани за малко там. Дай възможност на тялото ти запомни какво е да усеща мир. И се усмихни, разбира се! :)

Общото време за практиката ни е 3-4 минути. Идеята е от едно хаотично, напрегнато и неприятно за нас състояние, да можем бързо да приравняваме себе си в състояние на мир. Може би не винаги на 100%, но все пак да умеем да се приравняваме към състояние на мир, дори и когато части от нас са във fight or flight responce. Повечето хора постигат това несъзнателно, когато са сред природата, изкачват планини, плуват в морето, спортуват, пътуват надалеч, катерят се, карат сърф или уейкборд и т.н. (затова и тези преживявания се таргетират като „създаващи мир“ и са се установили като, както аз ги наричам: „обществени мечти“). Но нашата цел с вас е да практикуваме това състояние във всеки ден от ежедневието си – където и да сме, каквото и да се случва. Защото именно от ежедневното си състояние на мир, по-съзнателно и с радост създаваме живот, който за нас си струва да бъде изживян. :)

Това е практика за малко по-напреднали, защото първо е нужно да имаме добро ниво на съзнателност, за да забелязваме по-ясно историите в главата си. Както и тялото, и умът ни да имат някакъв предварително трениран път към спокойствие. Тогава става малко по-лесно да боравим със състоянията си. Но смятам, че въпреки това може да се справим.

Ама, другари, разбира се, че може да се справим! :)

Ок, следващата седмица практикуваме това! Let’s do this! :)

Запиши се да получаваш други мои статии ТУК. :)

Едно от нещата, които много незабелязано, но доста осезаемо внася напрежение в живота ни е това, че хората много често живеем през призмата на идеалите си.

Нашите идеали са фантазиите, които умът ни създава. Мислейки за себе си, за хората около нас, за живота, ние постоянно си фантазираме за това как нещата трябва да се случват, как другите трябва да се държат, какви ние трябва да бъдем, за да сме доволни от себе си, как трябва да се представяме, за да сме успешни и т.н.

Фантазиите могат да бъдат нещо такова:

• залагаш си много задачи за деня и си представяш как утре ще станеш много рано, още докато пиеш кафето си ще отметнеш една, две задачи, а после подхващаш другите и свършваш абсолютно всичко, точно както си го планирал, без нищо непредвидено да възникне по пътя ти;
• мислиш си за своя любим проект, с който отдавна искаш да се заемеш и си представяш колко ще ти е приятно да се занимаваш с него, как всичко всичко ще мине лесно и забавно, просто защото ти много обичаш да се занимаваш с този проект;
• очакваш своето първо дете и си представяш колко прекрасен родител ще бъдеш ти, как никога няма да допуснеш грешките, които наблюдаваш в родителите около теб;
• най-накрая си отделяш 3 часа в седмицата, за да седнеш и да помислиш върху визията си занапред и си представяш как за тези 3 часа ще се концентрираш много добре и ще измислиш най-накрая план за себе си, поне 10 години напред;
• започваш да работиш по важна за теб задача и си представяш как всичко ще изпипаш до най-малкия детайл, как нищо, ама абсолютно нищо няма да те склони да направиш компромис с каквото и да било;
• запознаваш се с някой, допадате си и веднага започваш да очакваш от този човек само правилни действия, само правилни коментари, само приятни предложения към теб. :)
• и т.н. :)

Фантазиите не са нещо лошо. Напротив – супер е хората да мечтаем, да фантазираме, да си представяме вдъхновяващи идеали, които да изпълват сърцето ни със смелост и хъс да вървим напред. Прекрасно е и когато в живота ни наистина всичко е подредено, когато това, което искаме се получава лесно, организирано, с удоволствие, с усмивка, с интригуваща елегантност.

В истинският живот обаче, много често възниква някакъв хаос, много често нещо непредвидено се случва, създава ни неяснота и стрес, или пък изисква повече време и така създава пропаст между нас и нашите идеали. А когато реалността не срещне нашите идеали – това веднага създава в нас вътрешно недоволство, дълбоко разочарование от себе си, гняв към другите или към живота като цяло.

В тези моменти ние автоматично приемаме, че напрежението от създалата се ситуация идва от живота, от нас самите като личности или пък от хората около нас. Първото ни автоматично предположение, когато нещо не се случи както сме си го фантазирали е, че ние не ставаме. Че другите нещо не са се постарали достатъчно. Или че животът като цяло е несправедлив.

Това обаче е погрешна интерпретация.

Ако седнем и съзнателно наблюдаваме какво се случва, това което ще открием е, че всъщност напрежението идва от нашите идеали. Поради две причини. Първо – ние не искаме да пуснем своите идеали. Ние искаме събитията в живота ни да се случват така както сме си фантазирали да се случат. Искаме хората да се държат така както сме предвидили, че трябва да се държат. И искаме ние самите, винаги и навсякъде, да бъдем човекът, който мисли, действа и постига всичко, точно според своите фантазии. Това, че тези искания не са реалистични, обикновено изобщо няма значение за нас. Всъщност ние дори не мислим дали е реалистично. Ние просто го искаме. И второ – ние изпитваме трудност в това да живеем истинския живот с всичките неясноти, пречки и хаос, които постоянно възникват. Тези неща не живеят в нашите идеали. Те не се вписват в нашите фантазии, затова изобщо не мислим за тях. Знаем, че е хубаво да се отворим за тях, да се справяме по-спокойно с тях, когато възникнат, но не сме свикнали да го правим.

Накратко – напрежението в живота ни не идва от хаотичните и нестабилни ситуации, които възникват по пътя ни, а идва от идеалите ни, от фантазиите, които сме си създали за това как трябва да се случват нещата в нашия живот.

Добрата новина е, че щом ние самите създаваме тези идеали, значи ние можем да ги променим! :)

Как правим това? Как да бъдем достатъчно съзнателни и да забелязваме когато нашите идеали ни създават излишно напрежение спрямо настоящия момент? Как да не сме замъглени от фантазиите си, за да можем по-спокойно да приемаме и преодоляваме нормално възникващите трудности?

Отговорът, другари, е: с практика! :)

И практиката, която ви предлагам да упражняваме, се нарича: да задобреем в живеенето на истинския живот. :)

Това е практика, чрез която когато ни възникне някакво безпокойство или напрежение в настоящия момент, да можем да пускаме желанието си нещата да се случват само по определен, приятен за нас начин, и така да се отворим за възможността да преминаваме със съзнателност и любов през всичко, което настоящия момент предлага, независимо дали то отговаря или не на нашите идеали.

Това е практика, чрез която наистина да задобреем в живеене на истинския живот – с неговите изключително въздействащи и опияняващо красиви моменти, и с неговите понякога болезнени и дълбоко нараняващи ситуации.

Ето как се упражняваме:

1. Забелязваме когато в нас възникне напрежение, гняв, съпротивление от ситуацията, която ни се случва в настоящия момент. Ако не забележим, че това се случва, ние автоматично навлизаме в негативността, държим се здраво за фантазиите си, сравняваме настоящия момент с тях и все повече се ядосваме, че нещата не се случват според нашия идеал. Ние не искаме това да се случва с нас. Няма смисъл да губим време и енергия, за да се съпротивляваме на настоящия момент. Затова нашата първа задача е да станем много добри в това да забелязваме когато в нас ни възникне напрежение към дадена ситуация. Ако не забележим какво се случва с нас – ние не можем да го променим. Просто защото не знаем, че нещо се случва. Но когато забележим какво се случва – тогава вече в живота ни възниква опцията да го променим. :)
2. Паузираме. След като забележим, че в нас има напрежение към настоящия момент, най-важното нещо е да си дадем няколко секунди пауза. В тези няколко секунди си спомняме, че безпокойството, което изпитваме не идва от ситуацията, която се случва, а идва от фантазията, която имаме за това как в живота ни всичко трябва да се случва идеално. Разбира се, можело е да се стане по друг начин, но тук и сега се случва нещо друго и вкопчването в нашата фантазия ни пречи да преминем по-лесно напред. Затова се опитваме да забележим какъв точно е нашия идеал. Кое е това, в което сме се вкопчили. Опитваме да забележим как нашето желание нещата да се случват по определен начин, ни създава трудност. Пречи ни да приемем това, което реално се случва. Пречи ни да продължим напред. И като резултат ни кара да страдаме. 
3. Пускаме фантазията и прегръщаме реалността. Съзнателно пускаме фантазиите си за това как трябва да изглежда настоящата ситуация и си позволяваме да се отворим за това, което наистина се случва. Позволяваме си да погледнем настоящия момент, без фантазиите ни. Вече нямаме перфектен сценарии, нямаме идеал. Успокояваме се. Отваряме сърцето си и приемаме настоящата ситуация като нашият нов идеал. Приемаме я за перфектна. Абсолютно перфектна. Независимо колко неприятна или напрегната е тя. Ние вече нямаме нужда всичко да е наред, нямаме нужда другите или ние самите да сме перфектни, затова прегръщаме реалността, каквато и да е тя, и с любопитство изследваме коя е най-добрата следваща крачка, която може да направим. Дори само тази практика – да подравняваме себе си да бъдем в мир с настоящия момент, каквото и да ни поднесе той, е трансформираща. Тя ни помага поне за малко да усетим лекотата от това да живеем в пространството на неутралност, където няма осъждане, няма съпротивление, няма оценки, няма недоволство, няма гняв. В това пространство животът просто се случва. Всичко е такова каквото Е. И ние сме ОК с това, което Е. Без фантазии, без драма. В това пространство на неутралност, каквото и да ни изкара от пътя – ние просто правим следващата крачка, подравняваме се с посоката, която сме избрали да следваме и продължаваме напред. :)
4. Правим своята следваща крачка напред от позицията на спокойствие и увереност, и продължаваме напред. Когато сме в мир с това, което се случва в настоящия момент и сме отворени с любопитство да изследваме и създаваме живота си, ние сме в най-добрата си позиция за действие. Затова последната стъпка от нашата практика е да направим това, което е необходимо да направим. Ако резултатът, който сме получили не ни е харесал, значи е нужно да променим нещо. Може би да опитаме нещо ново. Може би е нужно да напишем някакъв мейл, да проведем някакъв разговор, да придвижим важен проект напред, да си разпишем задачите за изпълнение в деня. Или нещо друго. Каквато и да е следващата ни крачка – ние може да я направим от позицията си на спокойствие и увереност. Спокойствие и увереност не защото всичко от тук насетне ще се случва лесно и перфектно, а защото ние вече знаем, че вместо да се напрягаме когато нещо неприятно се случи – ние можем отново да паузираме, отново да се отворим за настоящия момент и отново с любопитство да открием и направим следващата крачка напред. И така, малко по малко, задобряваме в живеенето на истинския живот. С неговите красиви изненади. И с неговите сриващи сърцето ни моменти.

Да задобреем в живеенето на истинския живот не е практика, която има за цел да ни накара да спрем да фантазираме, да намалим очакванията си или пък да унищожим идеалите си. :) Абсолютно не! Това е практика, която просто ни помага да не се вкопчваме в идеалите си и да бъдем отворени за бъркотията и хаоса, които животът ни подхвърля. Парадоксът е, че именно когато започнем да приемаме живота в неговата пълнота, именно тогава реализираме по-бързо и с удовлетворение дори и най-смелите си фантазии. 

Във всеки един момент, в който усетим напрежение и безпокойство – това за нас е възможност да практикуваме новото си умение да живеем истинския живот. Без идеали и без фантазии. 

Каква невероятна възможност, нали?! :)

Усещаш стягането в гърдите си. Усещаш гнева от това, че някой не се държи така, както ти искаш. Усещаш недоволството когато нещата се провалят. Усещаш неудовлетворението от себе си, че не се справяш така както си си представял. 

И виждаш всичко това като перфектната възможност да практикуваш живеене на истинския живот. Без идеали и без фантазии.

След това повтаряш процеса отново. И отново. И отново. Докато той стане част от теб. 

Да живеем истинския живот е практика, чрез която да се научим да живеем живота в неговата пълнота – с цялата радост, която той може да ни предложи, но и с цялата мъка, която може да се стовари върху нас. Да можем да преживеем всичко това трезви. Будни. Съзнателни. Едновременно изплашени и отворени към това, което живота ни предлага. И с благодарност да можем да продължаваме напред, каквото и да ни се случва. 

Това е трудна практика. Изисква доста време докато стане част от нас. Но колкото повече тренираме, толкова повече задобряваме. Не мога да го твърдя със сигурност, но мисля, че в края на живота ни това може би ще бъде един от най-значимите подаръци, които сме правили към себе си. Всеки ден да тренираме да бъдем майстори в живеенето на истинския живот.  

:)

Вие как мислите?

Ако тази статия ти е била полезна, запиши се да получаваш други мои статии ТУК. А ако искаш да се упражняваш с нас в това да задобрееш в живеенето на истинския живот – включи се заедно с нас в Програмата за полезни навици ТУК. :)

Животът сам по себе си е предизвикателно начинание. Но има едно нещо, което го прави дори още по-трудно и задъхващо. И това са нашите автоматични негативни мисли и истории, които обикновено много незабелязано се въртят по цял ден в главата ни.

Ние нон стоп си разказваме, че не сме достатъчно продуктивни, че не сме свършили добра работа, че хората не ни харесват, че трябва да се доказваме, че трябва да крием нещо, че не може да имаме това, което искаме, че любовта/парите/приятелството/щастието/радостта „просто“ не са достъпни за нас и т.н., и т.н.

Реално ние живеем една доста голяма част от ежедневието си в транс на негативност.

И често толкова много сме свикнали да си разказваме тези истории в главата си, че вече почти не забелязваме, че го правим. Нещо повече – по някое време започваме да наричаме това, което си разказваме „реалност“ и приемаме, че е такова каквото е (но то е такова смао в главата ни… не в реалността).

Докато ние си разказваме тези истории и мислим, че няма голямо значение, има един, който много, много внимателно слуша всички наши мисли и част от основните му задължения е изцяло да приравнява реалността ни/живота ни към това, което чува. Това е нашият мозък. Нашият мозък 24/7 слуша внимателно нашите мисли и историите, които си разказваме в главата и приема за истина най-доминиращия сценарий, който той чува (защото нашият мозък дефинира нашата истина не спрямо това, което е „реална истинност“, а спрямо повтаряемост). И понеже за повечето хора, доминиращият сценарий е негативен (може да е в една сфера на живота ни или във всички сфери на живота ни), мозъкът ни приема, че това е истина и започва да се фокусира само върху ситуациите, опита и „доказателства“, че опита/реалността/животът ни е негативен.

Това не е езотерика, другари. Това е невро наука.

И заедно с това, не е рецепта за кой знае колко приятен приятен живот!

Когато сме в своя си транс на негативност, ние не просто не създаваме живота, такъв какъвто искаме да бъде. Ние дори не забелязваме, че има тази налична възможност за нас. 

Та, искам с вас да започнем да променяме това. Да спрем този транс и да направим обрат в главата си.

Може да направим това, като започнем да се упражняваме да заменяме автоматичните си негативни мисли с позитивен, окуражаващ и подкрепящ вътрешен диалог. Това за нас ще внесе огромна качествена промяна във всички насоки на живота ни. Това е основата, от която да започнем да създаваме живот, който наистина си струва да бъде изживян с удоволствие. :)

1. Забелязваме негативните мисли. Основната причина, заради която не може да премахнем негативността е, защото всъщност не я забелязваме. Тези негативни мисли и истории просто се случват в главата ни, ние сме свикнали с тях и дори не забелязваме, че го правим. Приели сме го за „реалност“. Приели сме го за „нормално“. Но това НЕ Е нормално. Ние не трябва да се придържаме към най-негативната мисъл за себе си, а да се придържаме към най-вдъхновяващата мисъл за себе си. Затова нашата първа и най-важна задача е да започнем да забелязваме когато си разказваме негативни истории. Да започнем да се събуждаме от транса. Да започнем да забелязваме когато негативността възниква. Само когато забележим какво се случва, само тогава за нас възниква възможността да го променим. Да забележим не винаги е лесно! Но може да използваме различни неща, които да са ни „червена лампичка“. Например в момента, в който усетим, че се чусвтваме зле, непритяно, нещастно – това може да е нашата „червена лампичка“ да внесем съзнателност и да забележим какво точно си разакзваме в главата за себе си и за това, което се случва. Ако се чувстваме зле, вероятността е много голяма, че ние незабелязано сме се подхлъзнали в своя транс на негативност. И въпреки, че в този момент всичко ни изгледжа като „непоклатима реалност“, ние може да се отворим за възможността, че това, което си разказваме може би НЕ Е истина, а просто наша интерпретация, която може да изберем да променим. И съзнателно избираме да вярваме в това!
2. Казваме си: „Стоп, стоп, стоп„. Когато забележим, че си разказваме някаква негативна, обезкуражаваща история – веднага си казваме „Стоп, стоп, стоп„. Например, когато работим, почиваме, общуваме, пътуваме, четем или каквото и друго да правим, когато забележим, че се чувстваме неприятно и че на заден план си разказваме някоя неприятна история от сорта на: „това е много трудно за мен“, „днес е ужасен ден“, „нищо не върви като хората за мен“, „той няма да ме хареса“, „нещата сигурно ще се объркат, няма смисъл да опитвам“ и т.н. – веднага си казваме „Стоп, стоп, стоп„. Може да си представим един голям червен знак СТОП в главата си. И да го свържем с това, че като го видим – това е знак за нас веднага да прекъснем негативността си. И да се събудим от транса. Да си спомним, че вместо да потъваме в негативност, ние може да изберем да се окуражим, да се подкрепим, да бъдем опора за себе си. Вдишваме, издишваме и си даваме нужното време, в което да направим тази изключително ценна настройка в себе си.
3. Заменяме автоматичната негативна мисъл с подкрепящ вътрешен диалог. Щом забележим дадена неприятна история и си кажем „Стоп, стоп, стоп“ – целта е след това веднага да си кажем нещо окуражаващо, нещо подкрепящо, нещо забавно дори, създаващо настроение. :) Казваме си например: „О, аз мога да се справя с всичко“, “ О, аз никога не се ядосвам за глупости!“, „Днес ще бъде прекрасен ден, независимо от обстоятелствата“, „Аз давам най-доброто от себе си и каквото и да се случи, нещата винаги се подреждат по най-добрия начин за мен“, „Аз съм чудесен партньор, аз заслужавам любов.“ и т.н. Просто намерете нещо, което се усеща добре за вас да чуете и е в опозиция на вашата негативна история. Тук, в тази трета точка всъщност се случва истинският шифт в главата ни – моментът, в който заменяме несъзнателната автоматична негативност в съзнателен оптимистичен диалог със себе си. Не е нужно да усещате на 100% истина това, което си казвате. В началото е нормално да не се усеща като истина, защото ние сме репетирали обратното да е истина. Но сега задачата ни е да репетираме друга истина. Оптимиситична и подкрепяща за нас истина. Оптимизмът дава сила на съзнателната част на мозъка ни и успокоява рептилната част на мозъка ни. Съзнателната част, неокортекса отговаря за креативността ни, за способността ни да взимаме по-бързи и правилни решения, да се владеем и да запазваме самообладание в трудни ситуации. Амигдалата от друга страна е контролния център на негативните емоции. Когато съзнателно подсилим съзнателната си част на мозъка с оптимизъм – това дава команда на цялата останалата част от мозъка, включително амигдалата да се успокоят и да мислят много по-спокойно, трезво и креативно. И това ни помага да започнем да виждаме възможности как да се справим с това, което се случва по начини, които никога не бихме могли да видим ако останем в тунела на негативността.

Другари, това са трите стъпки, който да упражняваме. Имайте предвид, че ние не правим това, за да отрежем изцяло негативността от живота си. Не. Негативността ни е много важно да присъства в живота ни, защото тя ни помага да бъдем критични, преценяващи, да стоим далеч от неща, които биха ни наранили и т.н. Целта на нашата практика е просто да не позволяваме тази негативност да контролира живота ни. Да НЕ Е доминираща за нас и да не подтиска съзнателността и мисленето ни. Т.е. ако приемем, че автоматичните негативни мисли до сега са били в 80% от деня ни и 20% са били оптимистични мисли, нашата мисия сега е да обърнем нещата – да имаме 20% автоматичните негативни мисли и 80% съзнателно да упражняваме подкрепящия вътрешен диалог. :)

1. Забелязваме автоматичните негативните мисли.
2. Казваме си: „Стоп, стоп, стоп„.
3. Заменяме автоматичната негативна мисъл с окуражаващ, подкрепящ вътрешен диалог.

Валутата на новата ера е енергията, а не времето. Колкото и много време да имаме, ако нямаме енергия – нищо няма да можем да се накараме да направим. Затова и голяма част от моите статии е насочена към това да бъдем съзнателни кое ни хаби енергия и да започнем съзнателно да я пестим, за да използваме тази енергия като гориво да си поставяме и наистина да изпълняваме до край големи, и значими за нас цели.

Ако започнем да наблюдаваме по-детайлно себе си ще забележим, че има доста дейности, емоции и модели на поведение, които излишно ни хабят от енергията. Но има две насоки, в които според мен много хора разпиляват голямо количество енергия без дори да забележат, че това се случва. И днес искам да обърна внимание именно на тези две насоки, за да може да си създадем по-голяма съзнателност за тях. Това са умението да бъдем автентични и умението да бъдем умели мениджъри на различните личности в себе си. :)

1.Автентичност.  Автентичност означава да знаеш кой си (да избереш кой искаш да бъдеш) и да бъдеш себе си, такъв какъвто си навсякъде – т.е. да бъдеш същия човек и когато си насаме, и когато си с близките си, и когато си с колегите си, и когато си с хора, които току що срещаш. Да бъдеш автентичен означава да бъдеш консистентен. Ако ти си един човек за пред другите хора, а си друг човек насаме, и си трети за пред близките си хора – това означава, че ти постоянно играеш роли, а това създава вътрешна разпокъсаност и хаби огромно количество енергия. Когато играеш различни роли на повърхността – това, което се случва на по-дълбоко ниво е че ти всъщност водиш една постоянна несъзнателна вътрешна борба за това „кой съм аз“. Ти не си решил кой си или дори да си решил – не заставаш изцяло зад това си решение. Тази вътрешна борба хаби много енергия и на повърхността те оставя изморен без дори да разбереш защо по дяволите си изморен и нямаш сила за нищо.

Това несъзнателно преструване, което много от нас живеем е заради желанието ни да отговорим на очакванията на другите за нас. Всеки от нас има желание да бъде приет и харесван от другите, и всеки от нас се страхува да бъде отхвърлен. И така ние често не сме себе си (в работата, във взаимоотношенията, в живота), просто защото другите в много ситуации изискват от нас бъдем друг човек и ние нямаме смелостта да покажем, заявим и да бъдем себе си. Нямаме смелост да си тръгнем от работа, връзка, приятелства, общност, които вече не отговарят на нас като личности.

Всичко това ни създава огромна вътрешна борба, негативни емоции и в крайна сметка ни оставя изморени от собствения ни живот. Защото той се е превърнал в бойна площадка между това какво искаме да бъдем и какво си мислим, че „трябва“ да бъдем заради другите.

Алтернативата на тази изморяваща борба е да започнем да приравняваме живота си повече към себе си. Постепенно да преминаваме от играене на роли към автентичност. И в основата си това означава да се освободим от желанието да отговаряме на очакванията на другите, и да започнем да отговаряме на собствените си очаквания за себе си. Нужно е да осъзнаем, че ние няма нужда да бъдем харесвани от всички. Няма нужда винаги да бъдем одобрявани. Няма нужда да бъдем приети от всеки.

Ок е някой да не ни хареса. Ок е да бъдем отхвърлени. Ок е дори да бъдем отхвърлени някой, които ни е „близък“.

Ние всъщност можем да си позволим да бъдем себе си. Ние можем да си позволим да спрем да общуваме с хора, които ни карат да се преструваме на такъв какъвто не сме. Ние можем да запълним живота си с нови хора, в чиято компания съвсем естествено сме себе си. Където няма нужда от роли и вътрешни конфликти. Където спокойно и уверено можем да бъдем автентичния себе си, със своите автентични желание, изразяване, недостатъци и цели. И тогава цялата тази енергия, която сме отдавали да поддържаме фалшивия си образ, остава свободна енергия, която вече може да използваме, за да си поставяме и изпълняваме наистина смислени, и предизвикателни цели.

Можеш да принадлежиш на някаква група или на друг човек само ако можеш да бъдеш истинския себе си в тази група или с този човек. Ако се опитваш да се наместваш и да се напасваш към тях – това вече не си ти, това вече не е истинска принадлежност и от там няма удовлетворение от нея.

Аз принадлежа на всякъде където отида, независимо за колко дълго съм там и с кого съм, само ако не предам себе си. В момента, в който стана този, който ти искаш от мен да бъда, за да се напасна към теб и да съм сигурен, че хората ще ме харесат – това е моментът, в който вече не принадлежа никъде и съм никой.

That’s a hard everyday practice. The cost is hight. But the reward is great.

Брене Браун

Животът е постоянна промяна и най-естественото нещо е ние също да се променяме. С тази промяна често се променят нашите ценности, предпочитания, близки хора, проекти, местоживеене и какво ли още не. И вместо да се държим здраво за това, което вече не ни служи, ние можем без страх да заявим и подкрепим себе си в тази промяна. Защото това е в природата на живота. Защото „Себе си“ е феномен, който постоянно се създава, постоянно е under construction, постоянно се развива, постоянно се променя.

Колкото повече съзнателно си позволяваме да бъдем (да създаваме) автентичен себе си, толкова по-енергични ставаме.  Крайната цел е да си в мир с това кой си в този момент и свободно да бъдеш себе си независимо къде си и с кого си, независимо дали ще бъдеш приет или отхвърлен – така няма вътрешна разпокъсаност, която коства много енергия. Автентичността създава вътрешна консистентност и тази вътрешна консистентност е всъщност най-стабилната основа, на която стъпваме, за да имаме смелост и кураж да мечтаем и да реализираме целите си.

2. Феноменът „множествена личност“. В психологията отдавна се знае, че във всеки от нас има много личности, които са с различни дарби, различна интелигентност, различен капацитет и т.н. Някой личности са по-ясно изразени, други не чак толкова, а трети – почти не са развити – при всеки човек е различно. И всъщност ако не разбираме и не можем да управляваме подобаващо тези личности вътре в „себе си“ – това създава вътрешна конфликтност, хаби ни доста енергия и в крайна сметка на повърхността ни оставя изморени и неуспешни.

Ако погледнем на „себе си“ като на една организация, то идеята е, че ако хората, които работят в тази организация (различните личности в нас) не намерят начин да се сработят, а вместо това постоянно си пречат – организацията („себе си“) съвсем естествено ще се разпадне.

Най-баналният пример, който мога да дам тук е за детето в нас и възрастния в нас, които със сигурно всеки от нас притежава в себе си. Детето в нас иска да играе, да се разсейва, да е безотговорно. На него не му пука за цели, за планове, за визия. То иска приключения и игра. От друга страна обаче – възрастния в нас иска да бъдем сериозни, да си поставяме и постигаме значими цели, да чувстваме, че се развиваме и да не се разсейваме с глупости. Той държи на стриктност и отговорност! Ако дадем изцяло превес на детето в себе си, то ние ще живеем доста безхаберно – от днес за утре, без да имаме план за живота си, а дори и да имаме някакъв план – то ние постоянно ще се разсейваме с хиляди други неща и в крайна сметка нищо няма да може да докарваме до край. В този случай никак няма да се чувствам пълноценни, защото не задоволяваме нуждата си от развитие, която единствено възрастния в нас, с неговата строгост и отговорност може да осъществи. Ако обаче дадем изцяло превес на възрастния в себе си – ние вечно ще сме все залисани в планове, в изпълнението им, в точни графици. Ще сме постоянно сериозни и загрижени. В този случай също няма да се чувстваме удовлетворени, защото ще ни липсва играта, безгрижието, цветността в живота, които внася личността на детето в нас.

И в двата случая посочени по-горе ние създаваме вътрешна конфликтност, защото даваме превес на една личност в нас и пренебрегваме друга, която обаче също има нужда от изява, за да се чувстваме цялостни и пълноценни.

За да се справим с тази вътрешна конфликтност ние следва да умеем да управляваме добре личностите в себе си така че всяка от тях да получи нужната изява и те заедно да работят добре в екип – т.е. следва да се научим бъдем умели мениджъри на себе си. :) Това, което правят умелите мениджъри е да разделят една голяма задача на по-малки задачи и за всяка по-малка задача назначават най-подходящия за нея човек да я изпълни. В случая нашата задача е „пълноценно живеене на живота„. Двете под задачи са „работа, цели, развитие, отговорност„, която възлагаме на възрастния в нас и „игра, приключения, безотговорност„, която възлагаме на детето в нас. :) Не даваме превес на едното за сметка на другото, не позволяваме на детето да се меси в работата на възрастния и обратно (това би ми създало вътрешна конфликтност и следователно голяма загуба на енергия да поддържам тази борба), а просто им помагаме да работят в екип, така че главната задача да бъде изпълнена добре. Възрастният и детето в нас работят добре в екип по следния начин – когато е времето ни за сериозни цели – даваме превес изцяло на възрастния и отговорния в себе си и не позволяваме детето постоянно да ни разсейва с какво ли не. А когато е време за игра – даваме превес изцяло на детето в нас, позволяваме си да бъдем безотговорни и не обръщаме внимание на възрастния, който понякога дудне колко работа имаме за вършене. :) Когато имаме ясно уточнени граници и задачи за всяка личност, т.е. когато управляваме добре личностите в себе си – ние постепенно преминаваме от вътрешна конфликтност към вътрешна екипност, което отново ни позволява да бъдем по-консистентни, от която основа имаме повече енергия да започваме, създаваме и довършваме значими проекти за нас. :)

Тази идея за умело управляване на различните личности в нас може успешно да се използва за всички останали личности, които всеки от нас има в себе си. Например аз съм човек, който пише и искам това, което пиша да е интересно, полезно и добре обяснено за останалите хора. Това означава, че аз в т.нар. „себе си“ имам още две доста изразени личности – отявлен творец и още по-отявлен перфекционист. :) И ако аз не разбирам добре наличието на тези две личности в мен и не им създам ясна схема за екипност между тях, те биха били в постоянна борба, която би ми коствала много енергия – просто защото хаотичността на твореца и в пълна противоположност с изрядността на перфекциониста. :) Голяма част от хората се отказват да творят именно, защото не са способни (не знаят как) да се справят с перфекционизма си. Друга част от хората продължават да творят, но изцяло пренебрегват перфекционизма, защото смятат, че той им пречи на творчеството и така остават просто едни разпилени творци, които никога не успяват да вкарат творчеството си в структура, която например да им носи достатъчно пари. :) Това не е оптимален начин на живот. Творецът и перфекционистът в нас наистина не могат да работят едновременно и заедно. Но могат чудесно да работят в екип! :) Това се случва само ако съзнателно се научим да бъдем умели мениджъри на себе си. А както казах – умелите мениджъри просто разбиват една голяма задача на под задачи и след това за всяка под задача назначават най-подходящата за изпълнението й личност. Точно каквото правят умелите мениджъри в големите компании. :)

В случая ако моята задача е „писане на книга“ и не се съобразя с разделението творец и перфекционист, като отделни личности в мен – то писането на тази книга може да се превърне в едно доооста натоварващо и изтощаващо начинание. Например докато пиша, ще се втурвам да редактирам, което е доста изнервящо. Или пък ще имам вдъхновение да пиша хаотично, но няма да си го позволявам, защото ще искам едновременно с това да създам структура на текста и т.н. Такива ситуации ще ми създават постоянна вътрешна конфликтност между твореца и перфекциониста в мен и в крайна сметка могат дори да ме откажат да си напиша пустата книга. Ако обаче аз реша да съм умел мениджър на себе си ще разделя голямата задача „писане на книга“ не две под задачи – 1. „писане на чернова“ и 2. „редакция на чернова„. След това ще възложа първата задача на твореца, а втората на перфекциониста и от там насетне единственото, което трябва да направя е когато работя по черновата да следя да дам изява изцяло на твореца и да не позволявам на перфекциониста да му се бърка в творческото писане. А когато е време за редакция – оставям хаотични творец настрана и давам превес на перфекциониста, който да оформи текста да бъде лесно четим, с добра структура, изказ и използвани подходящи думи. По този начин твореца и перфекциониста в мен не си пречат, а работят заедно, за да изпълня основната главна задача „написана книга“. :)

Когато сме умели мениджъри на личностите в себе си – ние припознаваме отделните главни личности в себе си и вместо да им позволяваме да се борят помежду си и така да хабим енергия, ние им създаваме организация, чрез която всяка личност да получи изява и заедно да вършат максимално ефективно работата си. :)

Според вашия живот – вие може да имате други личности в себе си (баща и съпруг, съпруг и мъж, майка и жена, жена и съпруга, и т.н. ). Тези личности могат да се променят според етапа на живот, в който сме, но идеята е да разпознаваме личностите в себе си и вместо да ги подтискаме една за сметка на друга, да намираме начин да организираме времето и живота си така, че да зачетем и дадем изява на всяка една от тези личности. Защото ако някоя от тези личности остане потисната – тя създава огромна вътрешна конфликтност, която ако не се реши само се задълбочава и ни хаби все повече и повече енергия.

Bottom line – Преминаването от вътрешна конфликтност към вътрешна екипност се случва в две стъпки:

1. Преминаване от „играене на роли“ към автентичност;
2. Учим се да бъдем умели мениджъри на различните личности в себе си.

:)

Ако ние, съзнателно или несъзнателно, сме постоянно заети да решаваме вътрешните си конфликти е съвсем естествено, че няма да ни остава енергия бързо и адекватно да изпълняваме целите си, и да напредваме в живота. Ето защо, ако искаме да имаме висока енергия, една от важните насоки е съзнателно да забелязваме какви вътрешни конфликти имаме и да откриваме начини, по който да превръщаме тази вътрешна конфликтност във вътрешна екипност. Когато имаме тази вътрешна консистенстност – тя ни служи като стабилна основа, от която по-смело, уверено и с кураж да бъдем себе си, да започваме и довършваме целите си докрай. :)

Ако тази статия ви е харесала – запишете се да получавате други мои статии ТУК. :) Или директно се запишете заедно с нас в Програмата за изграждане на полезни навици ТУК. :)

Колкото повече наблюдавам себе си и хората около мен, толкова повече виждам как нашите страхове ни дърпат назад и ни пречат да живеем така както наистина бихме искали да живеем.

Страховете ни спират да си потърсим работа, която наистина да ни вдъхновява. Страховете ни спират да се свързваме с нови хора или да задълбочим връзката си с тези, които вече са до нас. Страховете ни спират да си тръгнем от онова, което вече не ни носи радост. Страховете ни карат да отлагаме работата си по значими за нас проекти, защото често задачите по тези проекти са ни изцяло неясни и сложни, и не знаем какво изобщо ще излезе накрая.

Страховете засягат всяка една важна сфера от живота ни и ни пречат да живеем така, както бихме искали да живеем.

Двата основни вида страх са: страх от несигурността и страх от това, че не сме достатъчно добри. В основата си тези два вида страх са едно и също нещо, защото реално нас ни е страх от несигурното бъдеще, защото си мислим, че ние не сме достатъчно добри, за да се справим успешно с тази несигурност.

Когато ни е страх, ние рядко си позволяваме да мислим за това. Обикновено ние не искаме да чувстваме тези страхове и веднага щом ги срещнем, автоматично ги игнорираме, и се заемаме с нещо друго – познато и удобно. Нашата най-честа стратегия е да се държим заети с много други „важни“ дейности, за да не мислим за нещата, които нашата нервна система припознава като страшни.

Например ако ваш приятел ви покани на събиране, където може да се запознаете с по-успешни хора или там ще има готини мъже/жени, някой от които може да се окаже половинката ви… вие може и да искате да отидете на това събиране, но заедно с това обикновено веднага ви възниква несъзнателен страх, че може да бъдете игнорирани и незабелязани от тези по-успешни хора. Че вие не сте на достатъчно високо ниво за тях. Че никой няма да ви хареса. Че няма да може да намерите обща тема с тях.

Веднага щом ви поканят, вие чувствате страха. Но без да забележите, че той е във вас. Тогава автоматичната, несъзнателна реакция на повечето от нас е веднага да игнорираме това неприятно чувство като просто започнем да мислим за нещо друго. Казваме си: „Ще помисля после дали да ида или не“ и се заемаме с нещо друго.

Реално, в момента, в който игнорираме страха чувстваме облекчение, защото започваме да правим нещо друго – много по-удобно и познато за нас. Да игнорираме страха е стратегия, която ни позволява да се почувстваме по-комфортно и така оставаме с впечатлението, че тази стратегия работи. И тя наистина работи, но краткосрочно.

В дългосрочен план обаче, ако игнорираме страха и заради това не отидем на събирането –  това може да ни накара да се чувстваме доста зле. Може да ни накара да се обвиняваме за това, че не сме добри в това да се сприятеляваме. Че не си позволяваме да създаваме нови контакти и това може би спира развитието ни. Може да ни накара да се почувстваме самотни. Може да ни накара да се свием и изолираме още повече от света.

Да избягваме страховете си когато се появят – това наистина ни носи краткосрочно облекчение, но в дългосрочен план – това е стратегия, чрез която си създаваме един много, много неудовлетворен и труден живот.

Игнорирането на страховете повлиява зле всички области на живота ни:

• Може да избягвате трудността от това да седнете и да разгледате финансовите си проблеми, защото не смятате, че може да се справите с тях и това да влошава все повече положението ви;
• Може постоянно да игнорирате нуждата да спрете да пушите, защото ви е страх, че няма какво да ви успокоява от непрестанните проблеми и това да причинява вреда на здравето ви… и това на децата ви;
• Може да отлагате работа по значим за вас проект, защото седите и се чудите дали може да се справите и така да разтакавате работата си с години, което постоянно ви кара да се чувствате зле от себе си;
• Може да избягвате да се разделите с бизнес или личен партньор, защото ви е страх, че няма да успеете да се справите сам занапред или ви е страх, че близките ще ви отхвърлят;
• Може да не искате да изградите даден полезен навик, защото не мислите, че може да сте достатъчно добър в изпълнението му и затова смятате, че няма смисъл изобщо да го започвате.

В дългосрочен план игнорирането на страховете ни просто не работи. То прави положението ни все по-лошо и по-лошо.

Би трябвало да има някаква друга адекватна алтернатива! Някакъв по-добър начин да живеем! Нали? Не си мислите, че някой ни е поставила на тази Земя само, за да бягаме в несвяст от страховете си и така да си създаваме неприятен живот, нали?

Аз категорично отказвам да вярвам в подобен сценарий!

Ок! Тогава каква е алтернативата на това да игнорираме и да бягаме от страховете си?

Алтернативата е да развием умението си да се сближаваме с тях! :) Да се научим не просто да живеем със страховете си, но и да умеем да вървим напред заедно с тях. Да бъдем близки спътници с тях.

Помислете само, представете си го – как би изглеждал животът ви ако страховете не ви спираха да казвате това, което искате да кажете? Как би изглеждал животът ви ако страховете не ви спираха да правите това, което искате да правите?

Може би тогава всички щяхме да започнем да живеем живота си така както винаги сме искали да го живеем!

По дяволите, не е ли това една наистина вълнуваща възможност? Не е ли това една уникална възможност да превърнем оставащите си години живот в нещо ценно, смислено, израстващо, радващо ни?

Ами, разбира се, че е! :)

Ок, как да го направим това? Как развиваме умението си да се сближим със страховете, които ни възникват ежедневно, дори ежечасно понякога?

Предлагам ви 4 насоки, които можем да упражняваме и смятам, че много биха ни помогнали:

1. Съзнателност. Ако започнем да се наблюдаваме в ситуациите, в които ни е страх – това, което ще забележим е, че ние много рядко изобщо признаваме, че ни е страх и рядко си позволяваме да чувстваме нашите страхове. Ние обикновено директно бягаме от тях и се преструваме, че ги няма, сякаш страховете ни са някакви зверове, които искат да ни унищожат. Те обаче не са! Затова ви предлагам да внесем малко съзнателност като просто започнем да забелязваме моментите, в които ни е страх и вместо да избягаме – да си позволим да усетим какво всъщност е чувството да ни е страх. Да проверим дали можем да поостанем с това чувство за малко. И тук нямам предвид да продължим да си разказваме разни истории в главата за това от какво ни е страх, защо ни е страх, колко е страшно и какво може да стане, а имам предвид да изхвърлим тези истории от главата си и просто да почувстваме как се усеща страха вътре в тялото ни, как се усеща физически. Какво е физическото усещането да те е страх.
2. Чувстваме страховете с тялото си. Забелязваме какво се случва с дишането ни, със сърцето ни, с будността ни. Може би усещаш напрежението в тялото? Може би усещаш свитост в стомаха? Може би усещаш тежест в гърдите? Може би сърцето ти променя ритъма си? И може би тези усещания постепенно се променят, постепенно намаляват? Идеята тук е вместо да избягаме, да останем и да наблюдаваме с любопитство какво е всъщност усещането да те е страх? :) Ако в една ситуация, в която ни е страх, вместо несъзнателно да избягаме, останем и наблюдаваме какво се случва – ще забележим нещо много интересно. Ще забележим, че напрежението в тялото, свитостта в корема, тежестта в гърдите, ускореното биене на сърцето – всичко това не е кой знае колко голяма работа. Че ние всъщност можем да го понесем. Ще забележим, че биенето на сърцето е ок да го има. Свиването в корема е ок да го има. Напрежението в тялото е ок да го има. Всичко това дори е приятно да го има. :) Ще забележим, че всъщност усещането да те е страх е готино, защото е много разбуждащо! И ще разберем, че ако останем да го наблюдаваме – това усещане за страх постепенно намалява. То трае само 5…6 минути, а след него остава само събудената ни същност, от която толкова имаме нужда. Ако няколко пъти практикуваме това, разбираме, че вместо да бягаме от страха – ние всъщност може да останем с него! Можем да се докоснем до него. Да проявим любопитство към него. Да си позволим да бъдем събудени от него. Колкото повече си позволяваме да чувстваме страха без да бягаме, толкова повече задобряваме в умението си да се сближаваме с него. И да имаме куража да вървим напред заедно с него. :) Ако избягаме когато ни е страх, ние отново се връщаме към „заспало състояние“. Но ако когато ни е  страх останем – страхът ще отмине и ще ни помогне да се събудим.
3. Изграждаме доверие към себе си. Страхът от това да бъдем отхвърлени, страхът от това да бъдем наранени, страхът от това да не сме достатъчно обичани, страхът от това, че няма да бъдем признати, страхът от това, че няма да се справим достатъчно добре – всички тези страхове просто възникват в нас, в различни ситуации. Ние не можем да избегнем тези ситуации. Те просто се случват. И когато се случат единственото важно нещо е да си спомним, че ние може да се справим с тях. Ние може да се справим с каквото и да възникне на пътя ни. Ние до сега сме минали достатъчно трудни ситуации и е повече от очевидно, че можем да имаме доверие в себе. Можем да се справим с каквото и да се случи. Дори в несигурността, дори ако бъдем критикувани, дори ако бъдем отхвърлени, дори ако бъдем наранени. Ние ще успеем да сме ОК, въпреки всички тези неща;
4. Прегръщаме несигурността. Никой от нас не харесва усещането да нямаш стабилна основа под краката си. Затова и несигурността ни изглежда толкова страшна. Ние искаме сигурност, стабилност, да може да контролираме нещата, събитията, хората в живота си. Но животът е пълен с несигурност. Пълен е с непостоянство, клатушкане, хаос. И вместо това веднага да предизвиква нашите страхове, ние можем да се опитаме да прегърнем тази несигурност. Да я видим като нещо красиво. Като възможност животът ни постоянно да се обновява. Като галантен подтик да живеем малко по-разнообразно. Като начин често да се изненадваме с това: „какво ли може да се случи сега“. :) Може да използваме несигурността като средство да упражняваме умението си да се доверяваме на живота. Да се доверяваме, че ако нещо се случва – значи може би е време за промяна. За нещо ново. И ние е нужно да преосмислим това, което е било до сега. Ние можем да приемем нестабилността в живота си като възможност да започнем за милионен път отначало. Милионен шанс за нас да създадем малко повече разнообразие, малко повече изненада, малко повече радост в дните си. В крайна сметка – ние можем да намерим вдъхновение, подтик, кураж в това, че нещата никога не са едни и същи. Ние може да прегърнем несигурността и вместо да ни е страх от нея, да я приветстваме когато се случи и да наблюдаваме с любопитство по какъв нов начин може да се подреди животът ни. Това звучи като добър подход, нали? :)

Съзнателност за моментите, в който ни е страх – да ги забележим и вместо да избягаме, да останем с тях, да усетим страха физически, да се доверим, че ние може да се справим и да прегърнем несигурното бъдеще. Това са 4-те насоки за сближаване със страховете ни. Истината е, че нито една от тези 4 насоки не е лесна за упражняване.

Но, както повечето от нас знаем от опит – да бягаш цял живот от страховете си също не е лесна работа! Тогава дори нямаш шанс да успееш да живееш така както искаш.

Умението да се сближаваме със страховете си е път на съзнателност и на ежедневна практика, в която намираме куража да не бягаме, а да си позволяваме да чувстваме нашите страхове и да продължаваме напред заедно с тях. И докато се упражняваме в това умение, ние постепенно увеличаваме своята самоувереност, способността си да се справяме с трудни ситуации, ставаме по-смели, рискуваме повече, започваме да си вярваме и да се уважаваме повече. А междувременно откриваме, че всичко това не ни плаши, а ни носи повече будност, радост и смисъл в дните, отколкото каквото и да било друго.

Тогава разбираме, че умението да се сближаваме със страховете си е едно от най-важните умения, които бихме могли да изградим в живота си. :) 

Задачи за размисъл и практика:

1. Помислете какво ви е страх да кажете или направите в този момент и по какви начини игнорирате тези ваши страхове?
2. Помислете по какви начини страдате заради това, че игнорирате тези страхове?
3. Следващия път, в който сте в ситуация, в която усетите, че някой от вашите страхове се надига – вместо да бягате, останете там. Обърнете внимание как точно усещате страха физически във вашето тяло. Позволете си да почувствате какво е физически усещането да те е страх. Наблюдавайте го. Опитайте да останете с него за минута и обърнете внимание как напрежението малко по малко отминава. Обърнете внимание, че страхът всъщност не е кой знае колко голяма работа. Той е само няколко минути. И ние може да се справим с него. Ние можем да му позволим да ни събуди и да си отиде. А ние да продължим напред, създавайки си живот, които си струва да бъде изживян! :)

Малко по малко, тренирайки умението да се сближаваме с нашите страхове, разбираме, че нашето сърце е по-голямо от всеки един страх, които възниква в живота ни. :)

Ако тази статия ви е харесала – запишете се да получавате други мои статии ТУК. :) А ако искате да изграждате съзнателност и тренирате умението си да продължавате напред, въпреки дискомфорта – включете се заедно с нас в Програмата за изграждане на полезни навици ТУК. :)

Вярвам, че на думи всички сме наясно с идеята как ние самите трябва да си бъдем своя най-добрият приятел. На практика обаче – това, което забелязвам в хората е тонове недоволство към себе си, тонове вътрешна критика, тонове обиди, тонове болезнен към себе си сърказъм.

Често чувам: „Аз нямам воля да направя тази промяна“, „Много съм глупав“, „Няма да мога да се справя“, „Виж ме каква тъпа грешка направих – много съм смотан!“, „За нищо не ставам“, „Нищо не ми се получава като хората“, „Само се излагам с глупостите, които говоря“, „Изглеждам супер зле“, „Кой изобщо би ме харесал?“, „Много съм недоволна от себе си!, „Не се справям достатъчно добре“, „Ужасно съм дебела!“ и т.н, и т.н.

Не ми трябва гадателска топка, за да ви кажа, че ако до себе си имате един „приятел“, който постоянно ви говори подобни неща, вие ще изритате този човек от живота си. Моментално! Въпреки това обаче ние 24 по 7 сами си говорим всичко това на себе си! Приели сме го за „нормално“ и всъщност дори не забелязваме колко сме груби и демотивиращи към себе си.

Ние сме в един непрестанен транс на обиждащ, потискащ, смазващ вътрешен диалог!

И цялото ни качество на живот страда безобразно много заради начина, по който позволяваме да си говорим. Защото говорейки си такива неща, ние сами ежедневно намаляваме самоувереността си, потискаме се да правим нещата, които обичаме, спираме да се свързваме с хора, които харесваме, не намираме смелостта да пробваме нови неща. Списъкът продължава с още доста негативни последствия. И всичко се случва без дори да се усетим какво си причиняваме.

Как може да променим това?

Как излизаме от този потресаващ транс на нараняващ вътрешен диалог?

Като всеки ден се упражняваме да бъдем своя най-добър приятел! Не на думи, а наистина!

Най-добрият ти приятел може би няма да те оправдава за всички грешки, които правиш и да те дундурка като малко дете, но той със сигурност няма да те бичува, критикува и смазва с думи. Най-добрият ти приятел разбира, че да опитваш е по-важно отколкото да стоиш на едно място. Той разбира, че свободата да бъдеш себе си не струва абсолютно нищо ако не включва свободата да правиш грешки. Най-добрият ти приятел е този, който ти казва: „Да, тук сгафи нещата, но ти направи най-доброто, на което беше способен в този момент, така че отпусни се, всичко е ОК. Дай да видим какво научи и да продължаваме напред.“ Най-добрият ти приятел ти казва: „Ок, може би сега си в гаден период, но това са сезоните на живота, човече. Отстъпването назад е част от танца. Почини си днес и утре продължаваме напред!“

Най-добрият ти приятел не те критикува, затова че не си се представил мега перфектно! Той не те обижда когато срещнеш неуспех. Вместо това, в тези моменти най-добрият ти приятел проявява съчувствие, защото е наясно, че хората не винаги реагираме по най-добрия възможен начин и знае, че когато това се случи – нямаш нужда от поредния бич, а от някой, който да бъде до теб, въпреки направената грешка.

Най-добрият ти приятел не намира извинение за всеки твой провал. Той не подхранва жертвата в теб, но най-добрият ти приятел не си тръгва когато стане трудно. Той е плътно до теб когато всички други не подкрепят посоката, по която си тръгнал. Той е плътно до теб и когато нещата здравата се объркат. А те със сигурност ще се объркат. Със сигурност. Но във всеки един от тези моменти твоят най-добър приятел е до теб, за да те окуражи. Той ти казва:„Ок, приятелю, в дупка си, ще отнеме малко повече време и усилие да се измъкнеш, но знам, че ти можеш да се справиш!“

Най-добрият ти приятел е този, който ти казва: „Майната му – какво му е интересното на един път, ако не се изгубиш няколко пъти по него?!?“ :)

Тогава заедно се усмихвате и продължавате смело напред! :)

Ето така усвояваме умението да бъдем своя истински най-добър приятел – като се упражняваме да проявяваме разбиране, съчувствие и окуражаване към себе си. Всеки ден, във всяка ситуация.

Вярвам, че ако човек иска да успява да върви напред, въпреки трудностите е нужно всеки ден да практикува това умение.

И днес ви каня от тук насетне да практикуваме заедно!

Упражняваме се по следния начин:

1. Започваш да наблюдаваш и да забелязваш какво точно си говориш на себе си за себе си – когато се събудиш, когато пиеш кафе, когато закъсняваш, когато чакаш в магазина, когато някой те гледа, когато се изложиш, когато успяваш… по всяко време;
2. Когато забележиш, че си казваш нещо обиждащо или обезкуражващо, дори и най-малкото, дори и „наистина да има защо“ – спомняш си, че твоят най-добър приятел никога не би общувал с теб така!
3. Веднага прекъсваш транса с негативен вътрешен диалог и си казваш нещо, с което да проявиш разбиране, съчувствие, и окуражаване към себе си.
4. Усещаш, обръщаш внимание как разбирането, съчувствието, и окуражаването, което проявяваш към себе си ободрява емоционалното и менталното ти състояние. Опитваш се да забележиш тази качествена промяна във вътрешното ти състояние от промяната на вътрешния диалог. :)

Накратко – наблюдаваш какво си говориш и ако едно нещо не би го казал на най-добрият си приятел ти е забранено да го казваш на себе си!

Ти какво би си казал днес, сега, ако беше своя най-добър приятел? Какво се случва с теб точно в този момент и какво би си казал, за да проявиш разбиране, съчувствие и окуражаване към себе си?

Да наблюдаваме и да започнем да забелязваме какво си говорим на себе си за себе си, изисква голяма съзнателност. Но малко по малко ще видите как все по-ярко разпознавате вътрешното си общуване и колко топлина, и вдъхновение се крие в това да обърнеш вътрешния си диалог от нараняващ към подкрепящ. От свиващ и блокиращ към успокояващ и задвижващ. :) Тази малка промяна е способна да разкрие пред нас един доста по-приятелски настроен свят, в който да се чувстваме спокойни и уверени да създаваме живота си, такъв какъвто за нас си струва да бъде изживян.

Нека опитаме да го направим! Нека опитаме да бъдем своя най-добър приятел. Обещавам ви, че си заслужава! :)

Ако тази статия ви е харесала – запишете се да получавате други мои статии ТУК. :) А ако искате да поработите по-съзнателно върху начина, по който общувате със себе си и да си създадете лични позитивни утвърждения, включете се заедно с нас в априлския модул от Програмата за изграждане на полезни навици ТУК. :)

Никое цвете не цъфти цяла година.

Китайска поговорка

Наскоро един приятел ми пожела щастие за новата година и ме накара да се замисля, че 2017-та за мен беше една от най-не щастливите години, но една от най-смислените години в живота ми. Като се замислих повече забелязах, че през цялата изминала година голяма част от вниманието ми е било върху тази липата на щастие, а не върху огромната доза смисъл, която ежедневно добавях към дните си. С други думи – осъзнах, че в желанието си да съм щастлива (или поне това, което обществото ни е казало, че значи „щастие“), бях пропуснала да отбележа смислеността на дните си и така да изживея живота пълноценно.

Един от основните стремежи на всеки от нас е да бъде щастлив. В отговор на тази нужда, хората сме измислили хиляди начини, по които да си доставяме щастие, включително и такива, към които развиваме неприятни зависимости. За повечето хора да си щастлив означава да бъдеш постоянно в някаква еуфория, превъзбуденост, винаги усмихнат – далеч от болката, далеч от страданието, далеч от прекаленото усилие. И сме формирали вярването, че ако не си щастлив – явно нещо ти има, явно нещо „не е наред“.

Днес искам да ви обърна внимание, че това разбиране за щастие може би е малко незряло. И че стремежът към подобно щастие може би ни пречи да живеем живота си пълноценно. Защото в живота постоянно се случват болезнени неща – случват се инциденти, губиш здравето си, психически си нестабилен, човекът, който обичаш те изоставя, загубваш близък роднина. Много са нещата, които могат да се случат. И всички те са част от живота. Не можеш да ги отрежеш или пък да се правиш, че не се случват. В този смисъл – да искаш да бъдеш винаги в еуфория и да не зачиташ като еднакво ценно лошото, неприятното, болката – е някакво инфантилно неразбиране на живота. Но по-лошото е, че стремейки се единствено към щастие, ние не развиваме способността си да се справяме адекватно с нещастието, с проблемите, с предизвикателствата, с дискомфорта, с болката. А те са част от живота. И вместо да ги признаем, и преминем съзнателно, и спокойно през тях, ние обикновено или се правим, че ги няма, или чакаме сами да се решат, или чакаме някой друг да ни спаси. Защото, нали… ние трябва да сме щастливи и да нямаме неприятни преживявания.

Когато тичаме единствено към щастието и не тренираме способността си да се справяме адекватно с проблемите си, качеството на живота ни прогресивно намалява.

Едно от изказванията, към които често се връщам за размисъл е това на Киану Рийвс, който казва: „Вие нямате проблем с депресията. Вие имате проблем със света такъв какъвто е.“ И допълва:„Само на вас ви е нужно да сте щастливи, за да живеете. На мен не ми е нужно.“ Това е послание, което истински разбираш само ако си преживял доста трудни ситуации. А вярвам, че като самия Рийвс, много от нас сме се сблъсквали с такива. Тези трудни ситуации са единственият начин да изхвърлим изискването към себе си, че трябва да бъдем винаги щастливи и така да си  дадем свободата да живеем живота в неговата пълнота, такъв какъвто е – и хубав, и лош. Иначе оставаме завинаги осакатени от това да търсим и толерираме само хубавата му стана.

Аз не искам да изтрия лошите моменти от живота си, за да правя място само на добрите. Не искам да се правя, че лошото го няма. Не искам винаги да съм позитивна. Защото всичко това ограбва моята цялостност. Това ограбва спектъра на преживявания, които животът предлага. Ограбва емоциите, които сърцето ми може чувства. Вместо това искам да мога да видя нещастието и да кажа: „Виждам те, че си тук и не ме е страх от теб! ОК съм, че те има! ОК съм да бъда в нестабилното, защото разбирам вълнистата природа на живота. И вместо да искам да бъда само на гребена на вълната, аз знам, че за да се придвижвам напред, трябва да мина и през долната част на вълната“.

Стремежът към щастие е чудесен до момента, в който се превърне в разрушителен. И идеята тук е да бъдем съзнателни за тази граница. Да различаваме незрялото си желание да бъдем винаги щастливи и да пребиваваме в удоволствието, спрямо това да уважаваме, да приемаме и да преминаваме през спадовете на живота като през нормални и естествени периоди. Като част от all inclusive пакета преживявания, които животът предлага и за които сме си купили билет. :)

Разбира се, с всичко това не искам да кажа, че е глупаво да търсим щастието. Не искам и да кажа, че трябва да толерираме всичко „лошо“ и да затъваме с усмивка в него. :) Не. Просто искам да обърна внимание, че в много смислени за нас моменти, ние не сме щастливи. И това е ОК.

Това, което искам да кажа е да се отпуснем в мисълта, че лошото е ОК да го има. Нещастието е ОК да го има. Болката е ОК да я има. Объркаността е ОК да я има. Хаосът и безпомощността, които понякога ни обхващат – ОК е да ги има! Защото такава е природата на живота. И вместо цялото ни внимание да е насочено към това да се правим щастливи, може да се научим да сме ОК с нещастията си. Това ще ни помогне да се успокоим. Да се научим да бъдем толкова ОК с дискомфорта, колкото сме ОК с удоволствието. Да опознаем неутралността и практическото й приложение.

Най-адекватното определение за щастие, което съм срещала до момента е на Шон Акхор, автор на книгите „Предимството да си щастлив“ и „Преди щастието“. Той определя щастието като „радостта от реализирането на своя потенциал“. Забележете – тук няма търсене на еуфория, няма безцелно преследване на удоволствия, няма фойерверки и фамфари. Тук щастието се свързва с нашата реализация, с израстването ни, в което както знаем – има доста дискомфорт. Следователно – щастието не е липса на усилие, а умението да израстваме заедно с него. Това е едно определение, което ни освобождава от вярването, че винаги трябва да сме в еуфория, за да живеем смислен и хубав живот. И парадоксално, но това осъзнаване ни помага да бъдем наистина щастливи.

Занапред пожелавам на всички ни да спрем да търсим само лесното и увличащо щастие, и да започнем да се стремим към радостта от реализирането на своя потенциал, дори с риск да трябва да се простим с няколко „щастливи момента“. Знам, че това не е най-лесният път и може би ще изисква някой жертви, за които отдавна се чудите дали да направите, но вярвам, че си заслужава! Защото когато станем на 80… 90 години, едно от най-важните неща за нас ще бъде не просто колко щастливо сме живели, но и колко смислено сме живели, колко кураж сме имали да следваме желанията си и колко безстрашни сме били в преодоляване на проблемите, които възникват по пътя на реализиране на нашите цели.

Не е нужно да си винаги щастлив, за да живееш смислен и хубав живот.

Да, вярвам, че горното е нужно осъзнаване, за да бъдем наистина щастливи. За да живеем цялостно и пълноценно живота си. :) Защото както в природата – никое цвете не цъфти цяла година.

Чувствам се по-спокойно когато знам това. И когато знам, че всъщност всички ние сме заедно в тази не лека, но вълнуваща задача от своето израстване. :)

Запишете се да получавате други мои статии за здраве, съзнателност и продуктивност ТУК. :)

 

Имаш ли търпението да изчакаш,

докато тинята се утаи и водата е чиста?

Лао Дзъ

Една от най-значимите и важни за осъзнаване истини в този живот е, че ние не откриваме себе си, ние създаваме себе си.

Ние не сме това, което сме, защото просто сме си такива. „Себе си“ не е някаква бутилка каменица, която седи в някой бар и ни чака да я открием.

Не.

Ние създаваме себе си всеки ден, по много пъти на ден, въз основа на начина, по който реагираме на ситуациите, които ни се случват. Когато реагираме по определен начин – това формира съответна представа на нас за нас самите. Така образът на „себе си“ в нашите възприятия се ражда и поддържа.

На кратко – ние създаваме „себе си“ докато светът се сътворява. И нашата идентичност следва нашето поведение, а не обратното. Следователно – ако искаме да развиваме себе си, трябва само да развиваме поведението си.

Голяма част от нашия живот преминава в реагиране на хората около нас и на това, което се случва. Проблемът е, че тези наши реакции не винаги са най-добрите действия, които бихме могли да предприемем. В резултат на това нашите реакции понякога карат хората около нас да се чувстват нещастни или карат самите нас да се чувстваме зле, или правят ситуацията, в която се намираме по-неприятна.

Ако някой погледне това отстрани би се запитал: „Защо по дяволите сами влошаваме живота си по този начин?„

Истината е, че – да, тези реакции са наши, но ние често реагираме без изобщо да мислим. Това са инстинктивни, заучени, автоматични реакции, обикновено основани на страх или несигурност в нас, и определено не са най-рационалният или подходящият начин да действаме.

Как бихме могли да преодолеем това?

Обратното на това да реагираме инстинктивно е да реагираме с пауза.

Да реагираме с пауза означава когато нещо се случи, да не реагираме веднага, а да си дадем една минута за размисъл преди да действаме. И в тази минута съзнателно да изберем как да реагираме въз основа на това какъв човек искаме да бъдем, каква промяна в характера си искаме да постигнем или какъв краен резултат от ситуацията желаем.

Ето един кратък пример за разликата между двата типа реакция:

• Реагиране инстинктивно. Детето ти счупва нещо. Ти веднага се ядосваш, може би му се развикваш, и така едновременно разстройваш и себе си, и детето и заедно с това влошаваш връзката си с него занапред;
• Реагиране с пауза. Детето ти счупва нещо. Ти забелязваш как вътрешно гневът в теб се надига, но вместо да се развикаш, паузираш! Вдишваш, издишваш и обмисляш ситуацията. Първо проверяваш дали всичко с детето ти е наред – дали е ударено, изплашено, разстроено? Второ – осъзнаваш, че това, което е счупено, от една по-висока перспектива, не е толкова важно и погледнато реално – ти можеш да живееш без него. Трето – можеш да помогнеш да детето си да почисти и през това време да му обясниш, че в живота грешки се случват и че те не са причина да се карате, обвинявате или наранявате един друг. Четвърто – спокойно обсъждаш с детето си как бихте могли да избегнете подобна грешка за в бъдеще. Накрая прегръщаш детето си с любов и увереност, че то е достатъчно умно и съзнателно да се постарае да не прави същата грешка отново.

Изборът дали да реагираме инстинктивно или да реагираме с пауза е наличен за нас навсякъде и по всяко време, независимо дали става дума за детето ни, което прави някоя пакост, за партньора ни, който напоследък не е достатъчно мил с нас, за нашия колега, който е бил груб с нас и т.н. Всеки ден, по много пъти на ден има външни обстоятелства, който да ни разстройват и приканват да се ядосаме, и реагираме инстинктивно. Но ако ние се научим да реагираме с пауза, ние може да създаваме постоянна положителна промяна в живота си.

Как да се научим да реагираме с пауза?

Най-главното нещо е да бъдем съзнателни. Да бъдем съзнателни означава да забелязваме когато се случва нещо, което обикновено ни разстройва и предизвиква инстинктивна емоционална реакция, и в тази ситуация – вместо да реагираме автоматично, да се упражняваме да реагираме с пауза. Целта ни е в тази минута пауза ние съзнателно да изберем как да реагираме в този момент въз основа на това какъв човек искаме да бъдем, каква промяна в характера си искаме да постигнем или какъв краен резултат от ситуацията желаем.

Ето как се упражняваме:

1. Забелязваш свой неефективен модел на реакция. Например преди 7 години аз забелязах в себе си, че когато съм на работа и някой дойде и ми каже, че нещо не е случило по план, аз веднага започвах да обвинявам и да се карам на човека. Очевидно, това не е най-добият начин да реагираш на една грешка и не е най-добрият начин, по който сплотяваш хората да работите успешно в екип. Тази реакция обаче беше моята инстинктивна, заучена реакция, която изпълнявах изцяло автоматично, без изобщо да се замисля. Но тъй като това поведение не беше част от характеристиките на човека, който искам да бъда – трябваше да го променя.
2. Наблюдаваш в кои ситуации прилагаш този свой неефективен модел. След като сме забелязали своя неефективен модел на поведение, следващата стъпка е ясно да видим кои точно ситуации предизвикват този модел в нас. Именно това са ситуациите, в които ние можем да се упражняваме да реагираме с пауза;
3. Упражняваме се да реагираме с пауза. Най-важното нещо за разбиране при паузата е, че ти не е нужно да реагираш веднага, само защото нещо се е случило. Вместо да реагираш, ти можеш да паузираш! Ти може да наблюдаваш своя вътрешен, инстинктивен подтик да действаш неефктивно в една ситуация и да НЕ последваш този подтик. Ти можеш да НЕ действаш така както винаги си действал до сега, а да си дадеш малко време, в което да избереш как да действаш по друг, нов, по-смислен начин. Понякога това отнема няколко секунди, но понякога е нужно учтиво да излезеш от ситуацията и да си дадеш повече време, за да се успокоиш и чак тогава да вземеш решение как да реагираш. При мен например, емоционалната ми инстинктивната реакция да викам на другите когато грешат беше толкова залегнала, че отначало се сещах, че съм се развикала едва няколко часа след като вече бях го направила. От разстоянието на времето можех да видя глупавия си модел, но когато ситуацията се случеше – забравях всичко и реагирах така както винаги съм реагирала, без изобщо да забележа какво ми се случва. Малко по малко започнах да „хващам“ този неефективен модел в себе си докато ситуацията се случва, докато реално викам на другия човек. Тогава веднага се извинявах и отивах в друга стая, за да паузирам, да се успокоя и да реша как мога да реагирам по-добре. Обикновено ми трябваха няколко дни, за да се почувствам наистина спокойна да разговарям адекватно с човека. С повече тренировки, започнах да усещам своя подтик да се скарам още преди нещо да е излязло от устата ми. Усещах как гнева, яда, разочарованието се надигат емоционално в мен, но бях наблюдавала и тренирала толкова дълго тази конкретна ситуация, че вече можех да паузирам в нея преди да се случи каквото и да е. :) Именно в този момента на пауза, преди да си реагирал, осъзнаваш едно от най-великите неща в цялата Вселена. И то е, че в тази минута на пауза се ражда пространството на вариантите. Пространството, в което ти имаш ИЗБОР какъв да бъдеш, как да реагираш. Ако реагираш инстинктивно ти нямаш избор – ти си просто продукт на своите заучени, кой знае от кога и кой знае от кого, неефективни реакции. Но когато паузираш – в пространството на тази пауза възниква нещото наречено „избор“ и ти имаш възможността да създадеш себе си  такъв, какъвто съзнателно си избрал да бъдеш;
4. Избираш как да реагираш по един по-интелигентен, зрял и съпричастен към себе си и другите начин. Когато започнеш да паузираш – това, което ще забележиш е, че инстинктивната емоционална реакция е силна само за няколко секунди. И ако изчакаш тези няколко секунди да минат – твоят подтик малко по малко отшумява. Тогава ти можеш да реагираш по един по-обмислен, интелигентен и зрял начин. В тази кратка пауза можеш да се запиташ: „Как трябва да реагирам в тази ситуация, за да бъда този, който искам да бъда? Как мога да реагирам така, че да запазя достойнството на човека срещу мен? Как мога да изкажа гледната си точка без да нараня другия? Как мога да постигна резултатите, които искам като успокоя и вдъхновя екипа, в който работя, включително себе си?“ Това са въпроси, които първоначално ще си задаваш след като вече си реагирал неефективно и ще бъдат твоя отправна точка за следващия път. Но малко по малко, с практиката, моментът на пауза ще се измества все по-напред и ти рано или късно ще се озовеш в пространството на вариантите, в което сам и съзнателно избираш своите реакции.

Най-простият начин, по който може да създаваме постоянна положителна промяна в живота си е като започнем да забелязваме неефективните си модели и се научим да си даваме минута пауза, в която съзнателно да взимаме решение как да реагираме на това, което се случва, съобразено с това какъв човек искаме да бъдем.

Разбира се, както повечето прости, но важни неща – този процес на пауза не е толкова лесен за овладяване. В началото едва разпознаваме глупавите си модели. Но постепенно задобряваме и ставаме все по-подготвени за следващия път. :)

С времето тези няколко минути пауза се превръщат в едни от най-важните минути в живота ни. Защото разбираме, че в тези няколко минути ние всеки ден, по много пъти на ден имаме възможността да създаваме себе си, такъв какъвто винаги сме искали да бъдем. :)

А не е ли това една прекрасна възможност? Да създаваш себе си такъв какъвто винаги си искал да бъдеш! По една малка крачка всеки ден. Аз мисля, че това е един наистина велик шанс, от който може да се възползваме още сега! :)

Имаш ли търпението да изчакаш,

докато тинята се утаи и водата е чиста?

Лао Дзъ

Ако искате да развивате своята съзнателност и да изграждате полезни модели на поведение – заповядайте заедно с нас в Програмата за изграждане на полезни навици, която започва от 01.01.2018г. Това е Програма, в която всеки месец изграждаме различен полезен навик и по този начин развиваме устойчивост, вярва в себе си и кураж да създаваме себе си такива каквито искаме да бъдем. :) До 30.12.2017г. може да се включите на намалена цена от 20лв. на модул и 210лв за цялата Програма – цяло година надграждащо, интересно и разбуждащо обучение по изграждане на полезни навици. :) Очаквам ви заедно с нас да си създаваме живот, който си струва да бъде изживян в alephia.net! :)

Наскоро един приятел ми каза формула, която смятам, че има силата да подобри феноменално живота на всеки един от нас.

Формулата е следната:

Болка + Съпротивление = Голяма болка

Накратко тази формула означава, че ако в този момент изпитваш някаква болка – колкото повече се съпротивляваш на тази болката, толкова по-голяма ще става тя. И ако искаш да страдаш по-малко, просто трябва да знаеш кога е моментът, в който да спреш да се съпротивляваш и да оставиш болката да мине през теб. Просто да се отпуснеш там където си в състоянието, в което си, колкото и болезнено да е то. Съзнателно да позволиш на дискомфорта, на болката да бъде в теб. Да мине през теб.

Защото ако ти си дал най-доброто от себе си, но нещо не се е получило и сега те боли, няма какво да направиш освен да се отпуснеш и да позволиш на страданието да си свърши работата.

И ако го направиш, ако се отпуснеш в болката, която изпитваш в момента – тя веднага и осезаемо намалява своя интензитет. Тогава вече можеш да си отдъхнеш. Вече можеш от позицията на спокойствие да забележиш възможностите, които болката е открила пред теб. И да направиш следващата си крачка напред.

Болка + Съпротивление = Голяма болка

Ние можем още сега да намалим дискомфорта на живота си, като просто спрем да му се съпротивляваме толкова усърдно и го приветстваме вътре в нас така, както приветстваме вкусното си кафе всяка сутрин. :)

Но ми се иска сега с вас да разгледаме малко по-подробно тази формула.

Ако съпротивлението създава толкова напрежение в нас, защо по дяволите се съпротивляваме?

Един от валидните отговори смятам е, защото съпротивлението ни помага да израстваме. Да израстваме е вътрешно заложен стремеж на всяко човешко същество. Заради съпротивлението постигаме целите си. Заради съпротивлението водата стига до най-високия етаж на най-високата сграда. Заради съпротивлението крушката в стаята ни свети.

Т.е. когато можем да променим една ситуация – съпротивлението ни помага да преодолеем лесната и увличаща гравитация, мързела и негативността, и да сътворим нещо ново, полезно, добро, печелившо. Когато обаче една ситуация е болезнена и ние не може да я променим – съпротивлението ни пречи. То прави болката да изглежда непреодолимо голяма. Понякога смазващо голяма. И именно в тези случаи е нужно да премахнем съпротивлението и да се отпуснем в болката.

Всеки от нас страда по един или друг начин. По-често или по-рядко. И автоматичната ни, несъзнателна реакция когато болката дойде е да й създадем съпротивление, да не я допускаме в себе си. Така са ни научили – че болката е нещо лошо. Нещо, от което да бягаме. Нещо, което не трябва да позволяваме.

Но какво ако няма нужда да го правим?

Какво ако животът ни няма нужда да бъде толкова безболезнен колкото ние отчаяно искаме да бъде?

Какво ако болката е важна част от отварянето на нашето сърце за създаване на нови, по-смислени неща? За свързване с другите по нови, по-устойчиви подходи?

Какво ако се опитаме да заобичаме болката като преживяване, толкова колкото обичаме да се смеем? Толкова колкото обичаме шоколад например или вкусно капучино?

Kакво ако се упражняваме да живеем живота си не въпреки болката, а заедно с нея?

Разбира се, може да си кажем, че това не работи. Че болката все пак е лошо нещо. Може да опитаме да я разсеем с храна, нови джаджи, цигари, алкохол, партита и какво ли още не. Но това, което повечето от нас вече знаем от опит е, че тези неща не помагат дългосрочно. Дори напротив – повечето от нашите здравословни, финансови, емоционални и т.н. проблеми са породени от това, че се опитваме да бягаме от дискомфорта.

И единственият устойчив подход, който ни предлага дългосрочно добър живот е да се научим да живеем не въпреки болката, а заедно с нея.

Може да тренираме да живеем по този начин като внесем малко съзнателност в моментите, в които чувстваме болка и е извън нашия контрол да променим тази ситуацията. Ето как се упражняваме:

• Случва се нещо, което те наранява или си в състояние, което е дискомфортно за теб. А може би това е ситуация, която продължава вече дълго време;
• Забелязваш своето съпротивление към болката – не искаш да е там, не искаш да се чувстваш така, не искаш да си в това състояние, не искаш да си в тази ситуация;
• Осъзнаваш, че съпротивлението увеличава болката ти и те наранява. Както Аджан Брам казва: „Всяко място, на което не искаш да бъдеш се превръща в твой затвор„. Всяко нещо (човек, болест, апартамент, работа и т.н), на което се съпротивляваме се превръща в наш затвор. Когато може да променим нещо – съпротивлението е добре дошло, но когато по една или друга причина, тук и сега, нещата са такива каквито са и ние не може да ги променим – съпротивлението увеличава болката ни;
• Пускаме съпротивлението. Да пуснем съпротивлението не означава да се примирим, а означава да се успокоим там където сме, в състоянието, в което сме. Пускаме нуждата да облекчаваме болката си и й позволяваме да бъде. Разрешаваме й да ни се случи. Казваме си: „Няма нужда да се съпротивлявам„. Затваряме очи и се отпускаме в дискомфорта на своята болка. Отдъхваме си. Вече не е нужно да се борим с това, което Е, а съзнателно му разрешаваме да се случи. Доверяваме му се. Вече сме спокойни там където сме. И от позицията си на спокойствие преценяваме как е най-добре да продължим смело напред.

Представете си само колко енергия и време бихме спестили ако спрем да се съпротивляваме на болката. Ако просто се отпуснем и я позволим вътре в нас.

Ето така се упражняваме да живеем не въпреки болката, а заедно с нея – със съзнателност, с честност към себе си, с отворено сърце и с признателност към красотата на живота дори и когато сме в центъра на неговия хаос. Учим се да уважаваме спадовете на живота толкова колкото уважаваме неговите подеми. И през целия този процес не очакваме перфектност от себе си. А очакваме да бъдем истински – със своята сила, но и със своята уязвимост.

Вашата радост е вашата скръб, само че без маска. Същият извор, от който блика смехът ви, често е пълен с вашите сълзи. И как ли би могло да бъде инак? Колкото по-дълбоко дълбае скръбта в душата ви, толкова повече радост може да вмести тя.

 Халил Джубран „Пророкът“

Какво е усещането когато си позволиш да се отпуснеш там където си в състоянието, в което си, колкото и болезнено да е то? Какво е усещането когато спреш да се съпротивляваш и прегърнеш болката? Когато признаеш, че я има и просто се отпуснеш в нея така, както би се отпуснал в прегръдките на твой много близък приятел.

Тогава изведнъж болката вече не е толкова силна. Тя е станала част от теб. Част от живота ти. И така ти е помогнала да откриеш нови състояния, нови опитности. Нова дълбочина на живота. Нов начин да се реализираш. Нов начин да се свързваш с другите.

Тогава се усмихваш и просто позволяваш на живота да се случва не въпреки болката, а заедно с нея. Защото разбираш, че ти имаш нужда от нея толкова колкото и тя има нужда от теб. :)

Пожелавам ви нищо по-малко от това да умеем да изживяваме пълноценно своята болка, когато тя реши да дойде при нас.

Ако искате да развивате своята съзнателност и да изграждате полезни модели на поведение – заповядайте заедно с нас в Програмата за изграждане на полезни навици, която започва от 01.01.2018г. Това е Програма, в която всеки месец изграждаме различен полезен навик и по този начин развиваме устойчивост, вярва в себе си и кураж да действаме въпреки пречките си. :) До 30.12.2017г. може да се включите на намалена цена от 20лв. за модул или 210лв за цялата Програма – цяло година надграждащо, интересно и разбуждащо ежедневието ни обучение по изграждане на полезни навици. :) Очаквам ви заедно с нас да си създаваме живот, който си струва да бъде изживян в alephia.net! :)

Иска ми се работата ми да беше по-удовлетворяваща. Иска ми се да печеля повече пари. Колко щеше да бъде хубаво ако живеех другаде. Иска ми се да имам човек до себе си. Иска ми се да имам други приятели. Иска ми се да бъда по-весел човек.

Едно от най-трудните неща в живота ни е да спрем постоянно да искаме нещата да са различни от това, което са в момента. Не че не е хубаво да искаме живота ни да се подобрява, напротив – това е чудесно. Но днес ви каня да обърнем внимание на това, че постоянното фантазиране за това как нещата могат да бъдат по-добре неусетно ни кара да осъждаме и отхвърляме това, което сме сега и което живеем в момента. Така започваме да се чувстваме зле от себе си и живота си.

Ние всички имаме фантазии за това как животът ни би могъл да бъде, колко по-готини ние бихме могли да бъдем, как другите хора би трябвало да се държат и изобщо как света трябва да функционира.

Всичко това обаче са едни фантазии в главата ни, които рядко разпознаваме като такива, защото много искаме да е различно и ни е трудно да пуснем тези фантазии, и да се отпуснем там където сме, такива каквито сме. Това, което не забелязваме е, че тези фантазии много често ни нараняват. Карат ни да осъждаме и дори да мразим мястото, на което сме и това ни кара да се чувстваме зле.

Ето няколко примера:

• Много бих искала да се справям по-добре с взаимоотношенията с другите хора. Това е моята фантазия – аз си мечтая да съм друг човек. Истината обаче е, че в настоящия момент мен не ме бива във взаимоотношенията и колкото и да се старая не ми се получава. Аз уж просто си мечтая да се подобря и да се усъвършенствам, но на заден план да си мисля постоянно как би било хубаво да съм друг човек ме кара да се чувствам зле, защото с това, че искам нещата да са друго яче автоматично осъждам това, което съм аз в момента. И не се приемам. И това ме кара да не се чувствам добре със себе си. Моята фантазия не ме вдъхновява. Тя ме блокира.
• Иска ми се да имам повече мускули и по-малко мазнини. Да, това може някога да се случи, но в момента е просто една фантазия, която аз въртя неуморно в главата си. И заради тази фантазия – това, че аз сега нямам перфектното тяло ме кара да се чувствам зле.
• Искам децата ми да се научат да чистят след себе си. Да, те може би ще се научат и ще го правят, но към настоящия момент на мен просто ми се иска да е така. Това е фантазия. Всеки път когато чуем съчетанието „иска ми се“ – това най-вероятно е фантазия. И в конкретния случай фантазията ме кара да съм по-малко радостна относно децата ми.
• Иска ми се да имам повече концентрация, да работя без да се поддавам на никакви разсейвания, без да отлагам. Разбира се, че част от времето ни може да бъде такова, но винаги ще има разсейвания около нас, освен ако не се забиете в някоя необитаема планина.  Дори и тогава – може пак да има какво да ви разсейва. Фантазията, която в този момент въртим в главата си за това колко продуктивни искаме да бъдем ни кара да се чувствам зле относно това какви сме ниe днес, а това намалява продуктивността ни.

Каква е вашата фантазия? Какво си разказвате, че трябва да е различно във вас и в живота ви?

Фантазиите не са неща, които никога няма да постигнем. Може би това са наши искрени цели, които някой ден ще реализираме, но не това е идеята тук. Идеята е, че фантазиите ни са неща, които ние бихме искали да бъдат истина тук и сега, а те не са. И когато се държим здраво за една фантазия, без да разберем тя ни кара да се чувстваме зле в настоящия момент, когато тази наша фантазия не е истина. Тя ни кара да се чувстваме ядосани, обидени, разочаровани от себе си днес, в този момент. Което хич не е cool и не е добра основа, от която да мислим и действаме!

Как да променим това?

1. Първо забележете, че имате фантазия. Ако си казвате: „О, как ми се иска да…“ или „Ох, би трябвало да е така и така…„… вие имате фантазия. В този момент обърнете внимание каква е историята, която си разказвате за това как нещата трябва да бъдат или бихте искали да бъдат.
2. Осъзнайте, че тази фантазия ви наранява. Обърнете внимание дали фантазирайки си как нещата могат да бъдат, вие всъщност „невинно“ осъждате себе си и сегашната си ситуация. Ако се чувствате зле, тъжни, ядосани на себе си или някой друг – това е защото си мечтаете ситуацията, вие или другите хора да бъдат различни. Това, че се чувствате зле е заради фантазията ви, заради историята, която въртите в главата си. И това ви свива там където сте. Забележете го. Забележете как това да искаме нещата да са различни наранява нас и взаимоотношенията ни с хората.
3. Приемете това, което се случва в момента. Опитайте да видите това, което реално се случва в момента без да драматизирате, без историята, която си разказвате. Без да осъждате колко е „лошо“. Положението е такова каквото е и да седите, и да се чувствате зле от това няма да ви реши проблема. Нито ще ви накара да подобрите настроението си. Опитайте да приемете ситуацията каквато е. Приемете, че вие сте тук и това е най-добрата изходна точка за действие в настоящия момент.
4. Действайте в посока на това, което искате. Това да приемем нещата каквито са не означава да се примирим. Да приемем нещата такива каквито са означава да се успокоим там където сме. Означава да се прегърнем. Да си върнем трезвия поглед и енергията да действаме, която иначе изтича в това да се самосъжаляваме и въртим безполезни фантазии в главата си за това как нещата могат да бъдат. Ако действаме от позицията на страх, обида, несигурност, съжаление – действията не биха ни отвели на по-различно място, от което се намираме в момента. Когато приемем ситуацията, в която сме и себе си, такива каквито сме – ние си създаваме увереност, от позицията на която действията ни са по-развиващи и ефективни. И да, по този начин може би ще постигнем своята фантазия.

Целият ни свят се успокоява в момента, в който спрем да мислим единствено и само как нещата трябва да бъдат различни и решим, че всичко е ОК тук в този момент.

Отново – това не значи да не си поставяме цели и да не ги гоним – не. Това значи да осъзнаем, че непрестанното ни желание нещата да са различни отнема от радостта и продуктивността ни СЕГА. А радостта и продуктивността ни трябват СЕГА, за да реализираме нашите големи цели. В момента, в който осъдим себе си и ситуацията, в която сме и започнем да фантазираме как „би било хубаво“ да бъде, започваме да се чувствам зле и се блокираме. Може да се освободим от тази глупост. Може да премахнем желанието си нещата да бъдат различни от това, което са и да си кажем: „По дяволите – Ок съм такъв какъвто съм. Ок е такова каквото е. Продължавам напред!„

Запишете се да получавате и други мои статии ТУК или още сега се включете в Програмата за изграждане на полезни навици alephia.net, където всеки месец подсилваме вътрешната си среда с нов полезен навик. :)

Човешкият ум не е създаден да ни прави щастливи и удовлетворени. Той е създаден, за да ни помогне да оцелеем. Поради тази причина този 2 милиона годишен орган постоянно търси какво не е наред, фокусира се върху това какво може да ни нарани така, че да може да се спасим от тази опасност.

Ако ти или аз оставим този остарял софтуер в главата ни да управлява живота ни, какъв е шансът да се наслаждаваме на живота?

Естествената природа на всеки неуправляван ум е да бъде в състояние на оцеляване, постоянно идентифициращ и преувеличаващ потенциалните заплахи в живота ни. Резултатът: живот изпълнен със стрес и тревожност.

Повечето хора живеят по този начин, тъй като това е начинът с най-малко съпротивление. Те взимат несъзнателни решения, основани на тези заложени оцеляващи модели и така стават жертви на собствения си ум. Те живеят с предположението, че да си постоянно тъжен, разгневен, ядосан, стресиран, уплашен е неизбежна част от живота – т.е. те смятат за неизбежно да живеят в страдащо състояние.

Но аз съм щастлив да ви споделя, че има и друг начин на съществуване: такъв, който включва съзнателно управление на мислите ни така, че умът да ни подкрепя, а не да ни унищожава.

Нека изясним разликите между двете емоционални и ментални състояния:

Красиво състояние.

Това е когато чувстваш любов, радост, благодарност, свързаност, игривост, лекота, креативност, вътрешен отклик за действие, загриженост, развитие, любопитство или признателност. Тогава ти си в красиво състояние. В това състояние ти знаеш какво трябва да направиш и го правиш. Усещаш духът и тялото си живи, и сякаш винаги успяваш да дадеш най-доброто от себе си. Проблемите изглеждат преодолими и всичко се случва по един лек, и отпуснат начин. В хармония си със себе си и с това, което се случва.

Страдащо състояние.

Това е състояние, в което си разочарован, раздразнителен, претоварен, обидчив, прекалено стресиран, безпокоиш се, ядосваш се или си в постоянен страх. Тогава си в страдащо състояние. Всеки един от нас е изпитвал тези и хиляди други „негативни“ емоции, дори и не винаги да си го признаваме. Хората, които постоянно напират да постигат все повече предпочитат да мислят, че са стресирани, а не изплашени. Но „стрес“ е просто думата, която ачийвърите използват вместо страх. Ако проследя следата на вашия стрес, тя ще ме заведе до вашите най-дълбоки страхове.

Всеки от нас има своя любим начин на страдание. Въпросът ми към вас е: Какъв е вашият начин да страдате? На коя енергийно подкопаваща емоция се отдавате най-често? Тъга? Чувство на безсилие? Разочарование? Гняв? Отчаяние? Самосъжаление? Завист? Безпокойство? Тези специфични детайли нямат никакво значение, защото всяко едно от тях е състояние на страдание. И цялото това страдание е просто резултатът от един неуправляван ум, който е настървен да търси проблеми и да прувеличава тяхното значение в главата ни.

Помислете за скорошна ситуация, която ви е причинила болка или страдание – момент, в който сте се почувствали ядосан или раздразнен, или претоварен, или тревожен. Всеки път когато чувствате такива емоции, вашето усещане за страдание е причинено от вашия неуправляван ум, който ви въвлича в един или няколко от три конкретни модела на възприятие на света.

Съзнателно или несъзнателно вие се фокусирате върху поне един от следните модели на мислене водещи до страдание:

1. Модел на мислене „Загуба“. Когато се фокусираш върху загубата ти ставаш убеден, че конкретен проблем ти е причинил или ще ти причини загуба на нещо, което е стойностно за теб. Например – имаш конфликт с партньора си и това те оставя с усещането, че ти си изгубил любовта или уважението му. Но не е задължително някой друг да е направил нещо или да не е направил нещо, за да усещаш някакво чувство на загуба. Това усещане за загуба може да възникне и поради това, че ти самия си направил нещо или не си успял да направиш нещо. Например – отложил си изпълнението на някаква задача и така си загубил бизнес възможност. Когато и да повярваме в илюзията на това, че сме загубили нещо, ние страдаме.
2. Модел на мислене „Имам по-малко“. Когато и да се фокусираш върху идеята, че имаш по-малко или ще имаш по-малко – винаги ще страдаш. Например – може да станеш убеден, че заради нещо, което се е случило ти имаш по-малко радост, по-малко пари, по-малко успех или нещо друго, което ти причинява болка. Отново – усещането за това, че имаш по-малко може да бъде причинено от нещо, което ти или някой друг е направил или не е направил.
3. Модел на мислене „Никога“. Когато се фокусираш или бъдеш консумиран от вярването, че ти никога няма да имаш нещо, което е стойностно за теб – например любов, радост, уважение, богатство, възможности – ти си обречен да страдаш. Този модел на възприятие е най-сигурният път към болката. Нали помните – нашият ум винаги се опитва да ни въвлече в оцеляващ начин на мислене. Така че ако му подадете „никога“ той ще го направи да изглежда нещо наистина непреодолимо. Например ако след заболяване или злополука, или след някакъв спор с близък човек – вие може да се въвлечете във вярването, че „никога“ няма да може да преодолеете този период. Но това не е истина!

Тези три модела на мислене са виновни за повечето, да не кажа – за цялото страдание, което изпитваме.

И знаете ли кое е най-побърканото в цялата история?

Няма значение дали проблемът е истински или си го въобразяваме! Върху каквото се фокусираме, това чувстваме – независимо от това какво се случва в действителност.

Случвало ли ви се е някога да мислите как някой ваш приятел е постъпил супер зле с вас? Вие ставате много ядосан и разочарован. Обаче изведнъж разбирате, че сте сгрешили и човека не е заслужил тези обвинения.

В огъня на вашето страдание, когато всички негативни емоции се въртят в главата ти, реалността изобщо няма значение. Твоят фокус е създал тези емоции и те създават това, което преживяваш в момента. Обърнете внимание, че повечето, ако не цялото ни страдание е заради това, че се фокусираме само върху себе си, върху това какво може да загубим, от какво имаме по-малко и какво никога няма да имаме.

Ето я добрата новина: когато знаеш за тези модели на мислене и фокусиране, ти може систематично да ги промениш и така да се освободиш от това постоянно страдане. Всичко започва с това да разбереш, че излизането от тази ситуация става с взимане на съзнателно решение.

В крайна сметка всичко опира до силата на нашите решения.

Или ти управляваш своя ум или той теб. Тайната на това да живееш прекрасен живот е да се научиш да управляваш ума си. Само това определя дали ще живеем в състояние на страдание или в красиво състояние.

Нашият живот зависи не от обстоятелствата, а от нашите решения. Ако погледнеш в последните 5 – 10 години съм сигурен, че може да се сетиш за решение или няколко решения, които изцяло са променили живота ти. Може да е решение за това къде ще учиш, каква професия си избрал да работиш, за кого си се оженил. Поглеждайки на това решение днес, можеш ли да видиш колко различен би бил живота ти ако беше взел различно решение? Такива и всички останали решения определят посоката на живота ни и могат да променят съдбата ни.

Какво е най-голямото решение, което може да направиш в твоя живот точно сега? В миналото бих ти казал, че това, което има най-голямо значение е това с кой ще решиш да прекарваш времето си, кой ще решиш да обичаш. Все пак хората около теб много силно ще повлияят на това в какъв човек се превръщаш.

Но в последните две години мисленето ми еволюира. Това, което осъзнах е, че единственото най-важно решение в живота ти е следното: Ангажираш ли се с това да бъдеш щастлив, независимо какво ти се случва?

С други думи: „Готов ли си да се радваш на живота не само когато всичко е наред, но също и когато всичко е срещу теб, когато се случват несправедливости, когато някой те предаде, когато загубиш нещо или някой, който обичаш дълбоко или когато изглежда, че никой не те разбира и уважава?“

Ако не вземем категорично решение да спрем да страдаме и да живеем в красиво състояние, нашият оцеляваш ум ще създава страдание всеки път когато нашите желания, очаквания или предпочитания не се осъществят. И това ще бъде една огромна загуба на живота ни.

Това е решение, което може да промени всичко в живота ти, от днес. Но не е достатъчно да кажеш „бих искал“ да направя тази промяна или „предпочитам“ да бъда щастлив независимо от всичко. Не е достатъчно! Ти трябва да се ангажираш с това решение, да направиш всичко каквото е нужно, за да го изпълниш и да отрежеш всяка възможност да се върнеш назад. Трябва на 100% категорично да вземеш решение и да поемеш отговорност за състоянието си и начина, по който ще живееш от тук насетне.

Идеята е да теглиш чертата и да си кажеш: „Омръзна ми да страдам! Ще живея с радост дори в моментите, които не харесвам, защото животът е твърде кратък да страдам постоянно!“

Ако искате напишете си на един голям лист: „Взимам решение да живея с радост, независимо какво ми се случва!“ и може да си го сложите на стена, където ще го виждате често, и ще си спомняте за категоричността на решението, което сте взели. :)

Това е част от интервю на Тим Ферис с Тони Робинс. Цялото интервю може да видите тук.

Запишете се да получавате и други мои статии ТУК или още сега се включете в Програмата за изграждане на полезни навици alephia.net, където всеки месец подсилваме вътрешната си среда с нов полезен навик. :)

По време на деня ние постоянно въртим някакви истории за това какво се случва и в центъра на този непрестанен разказ винаги стои един единствен човек – ние самите.

Когато аз си разказвам как този или онзи се държи необмислено или лошо с мен, когато си разказвам, че е ок да отложа дадена задача, защото ми е изморено или не съм в настроение – аз съм главният герой във филма, който си разказвам. Това е една неспираща история за нас, нашия живот и всичко около нас, с нас самите в центъра на всичко това.

Най-вероятно вие също сте в центъра на вашия си филм. Това се случва съвсем натурално и няма нищо лошо да е така. Само че могат да възникнат някои трудности когато поставяме себе си в центъра на всичко, което се случва.

Тогава започваме да интерпретираме действията на другите хора сякаш се отнасят единствено към нас самите. Другите или ни помагат, или са срещу нас. Или ни дават каквото искаме, или застават на пътя ни, пречейки да го получим. Действията на другите обаче не са свързани с нас – техните действие са свързани с тях, защото те са в центъра на тяхната история. Когато ние интерпретираме техните егоцентрични действия през призмата на нашия егоцентричен поглед, техните действия често ни изглеждат безсмислени, нараняващи или обиждащи ни.

Например когато някой коментира нещо за нас, което ние приемем за обида – веднага възниква желание да се защитим. „Аз съм стойностен човек“ си мислим ние „те не бива да се държат така с мен!“ Ние обаче правим тази интерпретация на база на това, че ние сме в центъра на всичко. Какво би станало ако погледнем ситуацията от перспективата, в която другият човек е център на това, което се случва? Ако се опитаме да разберем какво наистина има предвид другия, вместо веднага да го интерпретираме спрямо себе си, тогава хората ще бъдат по-малко в отбранителна или обидена позиция.

Ние постоянно интерпретираме нещата около нас – от задръстването през коментарите във Фейсбук през това, което се случва в държавата – мислейки си единствено и само как то засяга нас, лично нас. „Това е отвратително (за мен)“ си мислим.

Какво би се случило ако премахнем себе си от центъра на всичко, което се случва и се опитаме да видим, че просто някакви неща се случват и ние вместо веднага да ги интерпретирам спрямо нас, може да опитаме да сме любопитни за тях, да опитаме да ги разберем какви са спрямо тях самите, а не че са свързани с нас.

Отново – естествено и нормално е да приравняваме всичко към себе си, но идеята тук е да обърнем внимание и на това, че този начин на виждане на нещата понякога ни създава проблеми и ни кара да страдаме, да се чувстваме неразбрани.

Какво може да направим?

Първо да осъзнаем историите, които си разказваме.

След това – обърнете внимание дали поставяте себе си в центъра на тази история.

Опитайте да премахнете себе си от центъра на това, което се случва.

Опитайте да видите каква би била историята без вас.

Някой говори или прави нещо и сигурно се отнася за ТЯХ, а не за теб. Как можеш да разбереш по-добре този човек какво иска да каже?

Някой друг те дразни и не разбираш защо се държи с теб така. Ако махнеш себе си от историята и интерпретацията, че този човек се държи САМО с теб така – може да видиш, че той си е такъв и да избереш да го оставиш да бъде такъв. Ако усещаш, че не е ОК за теб – просто се отдръпни. Намери друг приятел, с който се чувстваш по-добре.

Твоят партньор ти дава глупаво обяснение защо няма да се видите и вместо веднага да интерпретираш, че те лъже, защото не иска да се виждате  – може да опиташ да разбереш, че той има някаква трудност и затова е измислил нещо глупаво.

Когато си спомня да махна себе си от центъра на всичко, което се случва, а аз си спомням да правя това много, много, много рядко – тогава изведнъж ти става по-леко. Тогава ти вече не си в центъра, носещ тежестта на всичко, което се случва, нагърбен с това, че каквото и другите да кажат се отнася за ТЕБ. Когато махнеш себе си от центъра на всичко започваш да се чувстваш леко и с повече разбиране към хората. Без да мислиш, че те или са с теб, или против теб.

Разбира се, ние не премахваме себе си изцяло от това, което се случва. Ние все още участваме, но просто не сме в центъра и това ни помага да виждаме ситуациите по-ясно и да общуваме с хората по-спокойно.

Помислете сега за ситуация, която много ви е напрегнала в последните няколко дни и все още мислите за нея. Опитайте да махнете себе си от центъра на тази история и да видите това, което се случва все едно изобщо не е свързано с вас. Просто нещо се е случило, просто някой е казал или направил нещо, без да има общо ЛИЧНО с вас, а със самия него. Усетете лекотата, която възниква когато премахнем тежестта от това ние да бъдем в центъра на всичко, което се случва.