Борец срещу падането.

Борец срещу падането.

9405_10151493775041374_206269424_n

Един физик би ни обяснил, че всичко на тоя свят се стреми да падне, всичко на тоя свят се стреми да изстине, всичко на тоя свят се стреми да угасне. Така е устроен светът – гравитацията тегли всичко надолу. Енергиите деградират, губят се и редът се превръща в хаос.

Затова и омразата е толкова лесна – защото е част от естествения заход на нещата, от естествената им склонност да се разпадат и да деградират. Част от хаоса.

Но Човекът – със своята смелост и воля – е създаден да бъде борец срещу хаоса и ентропията. Той взима паднали на земята неща и ги вдига на високо. Пали свещи и осветява в мрака. Подрежда нещата и се бори срещу разрухата. И точно по същия начин, човекът, с усилие на волята може да се пребори с лесната и увличаща омраза и презрение, и да ги замени с любов.

Лесно е, казвам си тия дни, да мразя България. Лесно е да падна в омразата. Лесно е да се отдам на отчаяние, малодушие, презрение и отрицание. Хаосът и естественият стремеж към разруха на нещата искат така от мен. Както казах – нищо на тоя свят не иска да стои на високо. Всяко нещо иска да падне. Само Човекът прави така, че да има вдигнати високо неща. На пук на всеобщата съсипия. Къщите падат. Човек пак ги въздига. Царствата падат. Човек пак ги въздига. Човек е другото име на Борец срещу падането. Срещу омразата.

И аз съм човек.

И си казвам. Оф, България не е богата! Ще я намразя!

Но веднага се сещам, че съм човек и тоест – борец срещу лесната и подхлъзваща малодушна омраза. И се възпротивявам! И казвам – но България хич даже пък не е и бедна, по дяволите!

А и не е ли срамота да обичаме само богатите?

България е по-богата от две трети от страните по света! Но аз – смелият и истинският човек – бих ли си позволил да я мразя, даже да беше и най-бедна? Бих ли се отдал на това жалко чувство, което отива само на нагло и разглезено хлапе? Та нима не мрази майка си, защото е бедна, само едно безкрайно нагло и глезено хлапе? Което няма сила, ум и воля, за да я заобича въпреки бедността?

И казвам си: България не е чиста! Оф, ще я намразя!

Но после си казвам: А аз – силният и смелият човек, борец срещу падането и срещу хаоса – нямам ли две ръце, нямам ли две очи и два крака? За да я обиколя, да я огледам и да я почистя?

И накрая си казвам: Как искам да живея аз, в края на краищата, по дяволите? Като мразещ човек – цял живот? Или като обичащ човек?

Хубаво – лесно е да мразя цял живот. Знам – удава ми се и даже съм майстор в това. Всички ние сме майстори в това. Майстори сме на лесното и на безволевото. Да обичаш се иска воля. Нас ни мързи да я покажем.

Но като вземе да свършва тоя проклет живот, тогава какво ще си кажа? Добре ли живях – цял живот – мразейки? Не – ще си отговоря аз. Не живях добре цял живот, защото си отрових живота с омраза. Защото ми беше лесно да мразя и аз не направих никакво усилие да заобичам.

И тогава ще ми се иска да си хвана тъпата глава и да я извия. Задето съм си пропилял живота. Но няма да има никаква полза от това.

И ето защо аз, като човек, като борец срещу падането – ще направя така, още сега – да не мразя мястото, на което живея. България. А да го обичам. 

Ще променям с любов по равно и него, и себе си.

За това се иска воля. Така е. Но човек и воля са едно и също нещо. А аз съм човек. Значи мога. Затова ще успея. Така мисля.

Текстът е съставен по „Есе на един ученик за часа му по физика“ от Калин Терзийски.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *