В здравословни среди има една много известна полулъжа и тя се казва: „Слушай тялото си”.
Ще обясня защото това е полулъжа като започна с един цитат на Калин Терзийски:
Всеки физик би ни обяснил, че всичко на тоя свят се стреми да падне, всичко на тоя свят се стреми да изстине, всичко на тоя свят се стреми да угасне…енергиите деградират, губят се и редът се превръща в хаос.
И да, замислете се, гравитацията наистина изисква от всяка система да падне на долу. А естествените процеси на тази Земя изискват падналото да се разложи и избледнее.
Човекът сам по себе си, със своето тяло, ум и душа също е система, като всяка друга, върху която влияят както гравитацията, така и естествените процеси. Те изискват от нас да паднем…да се разложим или по човешки му – да ни хване мързела и да ни държи, докато избледнеем. Това са естествени процеси.
Само Човекът – със своята смелост и воля – е борец срещу хаоса и ентропията. Той взима паднали на земята неща и ги вдига на високо. Пали свещи и осветява в мрака. Подрежда нещата и се бори срещу хаоса.
Човекът с усилие на волята може и да се пребори с лесната и увличаща омраза и презрение и да ги замени с любов.
…така продължава цитатът на Калин Терзийски.
Но нека ви обясня какво общо има това с полулъжата „Слушай тялото си“. Ще дам два примера от собствения ми живот:
1. Единият от случаите е от преди около 5 години. След няколко последователни интензивни тренировки, много ме заболя кръста и реших, че един месец няма нищо да спортувам и ще почивам. След като месеца мина, кръста пак ме наболяваше, но по-страшното беше, че тялото ми свикна да не прави нищо. Гравитацията малко по малко си беше свършила работата. Усещах, че съм по-скована и гъвкавостта ми сякаш се беше изпарила, но толкова ме беше хванал мързелът, че изобщо не ми се тръгваше пак да тренирам. Заедно с това обаче нервността ми се беше увеличила, нетолерантността ми, пренебрежението и други мои лоши качества също се бяха увеличили, които спорта някак ми помагаше да преодолея. И понеже ясно започнах да усещам разликата в себе си между това да спортувам и това да не спортувам, то с 300 зора се наканих да ходя пак да тренирам, колкото и да ме мързи. След като две седмици отлагах, накрая един ден след работа тръгнах пеша към залата и на половината път се разплаках. Вървях и си ревях повече от километър. Смятайте колко много ме мързеше. Не ми се ходеше да тренирам. Исках да слушам тялото си и да се разположа на някой диван без да правя нищо. Това беше единственото нещо, което тялото ми казваше. Стигнах до залата и започнахме с тренировката. След точно 1 час всичко беше различно! Кислорода и движението си бяха свършили работата. Животът моментално доби съвсем, ама съвсем различен, доста по-радостен облик. Тогава за пръв път разбрах, че НЕ трябва да слушаме тялото си.
2. Вторият пример е от преди 2 години. Занимавам се с разделно и здравословно хранене от 1998г. За тези години съм тествала каквото ви дойде на ума. Но имаше 2, 3 неща, с които някак си все не успявах да се справя, за да може аджаба да си кажа „Да, ти живееш здравословно“. Едно от тези неща беше пиенето на вода. Не ми се пиеше вода. Дори и след една глътка ми се подуваше корема, ставаше ми тежко и мисълта за 1 литър на ден ми се струваше невъзможна. През годините бях тествала различни варианти, за да се накарам да пия вода – топла вода, вода с лимон, преди ядене, след ядене, на малки глътки, на големи и всякакви трикове. Тялото ми просто отказваше да пие вода. Дори чаша на ден ми идваше много. Реших, че явно имам проблеми с бъбреците. Отидох на лекар, направиха ми изследвания – всичко беше ок. Отидох на втори лекар – пак ок. Накрая приех всичко това за нормално и се отказах. Тялото съвсем ясно ми казваше, че аз от вода нямам нужда. Около година след това случайно срещнах една позната, която взе да ми разказва за новата си диета, която включва 3 литра вода на ден. Бях направо втрещена. Разпитвайки я разбрах, че тя също е имала дискомфорт да пие много вода, но се е оправила с отводняващи билки, които пиеш смесени с водата в продължение на месец и ти помагат тялото да свикне с водата. Защото ако в продължение на години не си пил вода, за тялото тя се превръща в нещо непотребно…..независимо, че именно водата е единствената важна течност за него. Разучих нещата, купих билките (не се сещам точното им име, но сигурно във всяка аптека ги има) и реших, че ще опитам. Да, в първите няколко дни отново имах дискомфорт, но доста по-малък от преди. Продължих така малко повече от месец. За този период свикнах да пия по литър и половина, което за моите 52кг е чудесно, а сравнено с преди, когато и една чаша не пиех – направо върховен успех за мен! За този месец и половина подуванията в корема след хранене намаляха, метаболизма определено ми се регулира доста, започнах да усещам по-голяма концентрация, повече енергия и като цяло тялото ми стана по-гъвкаво и бодро. Всичко, което тялото ми беше говорило години наред се оказа пълна глупост. В момента започвам всеки ден с от 300 до 500мл топла вода, а след това си пия от 3 до 6..7 чаши през деня. Да, не е нужно и да се наливаме с вода – това колко наистина ни е необходимо зависи най-вече от храната, която консумираме, дали се потим много, дали спортуваме, дали работим физическа или умствена работа и т.н. Но в общия случай са необходими поне 4-5 чаши на ден. И това в пъти ми подобрява метаболизма, нямам подуване, чувствам се отлично и най-важното – тялото ми иска водата. То вече ми говори истината, а не ми пробутва гравитационните си лъжи. :)
В крайна сметка искам да кажа следното: Сори, но слушането на тялото е само и единствено за хора, които дълго време са изграждали правилни и здравословни навици в ежедневието си и вече тялото им знае какво да им говори, така че да е от полза на целия организъм. Във всички останали случаи съветът „слушай тялото си” най-често води до отпадналост, мързел и нездравословни резултати. Защото оставиш ли тялото на самотек, стигаме отново до цитата на Калин Терзийки:
Всеки физик би ни обяснил, че всичко на тоя свят се стреми да падне, всичко на тоя свят се стреми да изстине, всичко на тоя свят се стреми да угасне…енергиите деградират, губят се и редът се превръща в хаос.
Само Човекът – със своята смелост и воля – е борец срещу хаоса и ентропията. Той взима паднали на земята неща и ги вдига на високо. Пали свещи и осветява в мрака. Подрежда нещата и се бори срещу хаоса.
От 01.07. започваме да упражняваме навика за повече движение и спорт в ежедневието, който е съществен и ключов навик за цялостно ни здравето. Ако искате за един месец да се научите как да внесете повече движение в деня си, за да подобрите здравето и енергията си – очаквам ви заедно с нас ТУК. :) Програмата се изпълнява изцяло онлайн, така че мое да се включите от всякъде и да изпълнявате насоките в удобно за вас време. Цената за целия месец участие е 30лв. и може да се запишете ТУК. :)
Леле, за колко неща ме накара да се замисля този ти блог пост! Отначало, когато прочетох заглавието, не бях склонна да се съглася с теб – според мен тялото наистина знае най-добре какво иска – като при животните – боли ги стомахчето, ядат тревичка, усещат къде да легнат, от какво да се пазят…и всичко това на база инстинкт.
После обаче, преди да прочета статията ти, а още размишлявайки върху заглавието ти, си мисля: „Да де, ама човекът с течение на времето, с тези нови технологии, които ни поснасят всичко на тепсия и карайки ни да мислим все по-малко и да чувстваме инстинктите си все по-малко, не дава на тялото си да „мисли“, тогава наистина може би е по-добре да не го слушаме“…
И сега, когато вече изчетох и текста….май отново всичко опира до НАВИЦИТЕ, не мислиш ли?! Според Калин всичко отива на хаос, но пък не е ли вярно и обратното, че в природата винаги има баланс?! Аз лично, мисля, че трябва да слушаме тялото си, но ако и начинът ни на живот е по-близък до природата – в 21ви век обаче, в една европейска развита /или по-малко/ страна като нашата, е много трудно да си близко до природата – ето защо от време – на време, трябва ние сами с волята си да „говорим “ на тялото си /пиене на вода, спортуване, логически задачи / игри, разходки сред природата, слушане на музика/, така че , когато наистина ни се наложи /в случай на умора, болест или друго/, то да ни насочи как да гледаме. Това е моето мнение :)
Да, Гери, мисля, че до тях опира :) За мен навиците са най-съществената част от живота ни – съдбата ни ако щеш. :)
И да, и аз съм на твоето мнение за нещата в 21ви век, с цялата ми любов и към природата, но трябва да призная и към всички технологии на 21-ви век. :) Винаги и всичко може да обърнем в наша полза „със своята смелост и воля“ :)
А относно инстинктите, за които ти говориш, сега се сетих за Любомир Розенщайн, който казва така – „Животните знаят какво е болка, какво е страх и какво е бягство, но не знаят какво е да се чувстваш зле. Да се чувстваш зле е рафиниран, човешки деликатес. Той е нещо различно от инстинкта за оцеляване и от всички останали инстинкти, които ни карат да бягаме, когато има нужда, да се страхуваме, когато има нужда, да плачем, когато има нужда. Ние не можем да отрежем от себе си страданието, болката, мъката, нещастието – те са част от живота, също такава като радостта, усмивката и тихото доволство от добре изминалия ден. Ние не можем да отрежем от себе си дори и лошите мисли и понякога депресията, защото и те са част от живота – по същия начин, по който на земята има и бури, и нощи, и дъждове. Но нашето мислене ни е дадено, за да го научим- да водим себе си из тези лабиринти, да посрещаме промените и да се чувстваме добре.“
Този цитат винаги ми е харесвало да си го припомням когато става дума за инстинкти :)