Ние често чуваме, че е важно да приемем живота такъв какъвто е. Да приемем хората и ситуациите такива каквито са. И това на теория звучи добре, но на практика повечето от нас имаме възражения към тази идея. И едно от главните възражения е, че някои неща са изначално ужасни, защо тогава трябва да ги приемаме, нали?
Това е валидно възражение, но проблемът с този начин на мислене е, че обикновено води до свитост, негативност и нещастие. Когато ние решим да не приемем едно изживяване, защото е „лошо“ за нас, ние живеем в осъждане към живота, вместо просто да изживеем и минем през това, което се случва, откривайки това, което е ценно и дори понякога красиво в него.
Повечето от нас живеем в постоянно оценяване на живота – дали нещо ни харесва или не ни харесва, дали си струва нашата похвала или заслужава нашата критика. Сякаш ние сме някакво странично жури, което стои отстрани и оценява работата на Бог.
Това, освен, че е малко смешно, не е и добра рецепта за щастие.
Какво например, ако опитаме друг начин на живеене? Такъв, в който виждаме всичко болезнено като нещо носещо посока и смисъл за нас.
Разбира се, ние може да гледаме на болезнените неща в живота си като на нещо ужасно и незаслужаващо нашата похвала, но нека в този момент разгледаме накратко как би изглеждала тази идея, че болката ни е смислена.
Когато отворим вратата за предположението, че болката може да е нещо красиво в живота ни, това вече ни позволява да я погледнем по различен начин на това, което ни се случва. Tогава вече започваме да търсим отговори на въпроса от сорта на: Как по дяволите, моята болка може да е нещо хубаво?
Някои евентуални отговори са:
- Болката е част от любовта, част от живота и част от това да бъдеш в истински дълбока връзка с хората около теб. Алтернативата е никога да не бъдеш свързан с никого, никога да не усетиш любов, никога да не усетиш живота изцяло. Болката е в кюпа с всичко останало в живота. Или взимаш всичко като all inclusive пакет, или го оставяш.
- Болката е преживяване като всяко друго. Тя е „лоша“ само ако й дадем оценка, че е такава. Ако я видим като нормално преживяване, това ни учи да участваме в тази ситуация както участваме във всяка друга ситуация. Без да драматизираме. Без вайкане, че нещо „лошо“ се случва. Просто преживяваме това, което е в настоящия момент – не като нещо „лошо“, а като нещо нормално.
- Ако се научим да намираме благодарност в моментите си на болка, ние ще може да откриваме благодарност и радост във всяко нещо на този свят.
- Ако животът ни беше лишен от болка, ние никога не бихме научили нищо в дълбочина. Никога не бихме станали силни, никога не бихме намирали нови начини да обичаме или нови начини да живеем. Болката носи силно израстване.
- Болката е краят на комфортната ни зона. Ние можем постоянно да се пазим и да оставаме в комфорта си. Или можем да търсим начини да отиваме до ръба на дискомфорта. Болката ни помага да докоснем този ръб и така да разширим света и кръгозора си. И по този начин – да разширим радостта в живота си.
- Болката често ни показва как изолираме себе си, как нараняваме себе си, как се защитаваме от света по начини, които всъщност ни нараняват. В този случай болката е наша пътеводна светлина и ни помага да се освободим от тези негативни модели. Ако й позволим.
Това са само няколко идеи, но всеки може да намери още за себе си като си зададе въпроса: Как аз мога да видя моята болка като съществено и красиво преживяване в моя живот?
Как мога да видя този човек пред мен, който е ядосан и крещящ като просто човешко същество? Как мога да видя загубата си и страданието си като смислено и важно нещо за мен? Как мога да видя дори моето недоволство като нещо смислено? Как мога да видя всичко като смислена част от моя път напред?
Това не значи, че всичко е просветлено и смислено – най-вероятно не е! Не знам. Но питайки тези въпроси, ни кара да видим нещата по нов, по-смислен и по-красив начин. А начинът, по който гледаме на нещата е единственото, което има значение. :)
Радвам се, че сме заедно по пътя напред.
Запиши се да получаваш други мои статии ТУК. :)