Ти си зависим от надеждите си.

Странно е да чуеш нещо подобно, нали?

Истината е, че един терапевт може да махне зависимостта от хероин понякога за дни, но да махнеш зависимостта на човек от неговите надежди, понякога отнема десетилетия.

Шокиращо е, защото повече от нас вярваме, че надеждата е нещо хубаво, нещо ценно да имаме. Но надеждата в доста случаи ни въвлича в негативни ситуации.

Това, което имам предвид са моментите, в които надеждата ни пречи да застанем лице в лице с реалността.

Ето няколко примера:

• Усещаш, че нещо със здравето ти не е ок, но вместо да идеш да си направиш тестове, прегледи със специалисти или поне да си дадеш почивка, ти изгорираш проблема и се надяваш, че всичко ще се оправи (дори здравословните проблеми, които усещаш да са вече от няколко години). Казваш си: „Когато имам повече време ще обърна внимание на това“ или „Когато приключа с Х, това ще ме зареди и ще се чувствам по-добре.„
• Усещаш, че връзката ти с партньора не върви (или изобщо нямаш такава) и вместо да отидеш на консултация със специалист, за да си изясниш какво се случва, какво е най-добре за теб и за тази връзка, ти си казваш: „Нещата ще се оправят, все някак ще минем през това и ще продължим наред.„
• Усещаш, че си стигнал максимума в работата или бизнеса си и вместо да учиш, да наемеш ментор или проактивно да търсиш решение как да минеш на следващото ниво – ти „бягаш“ от ситуацията и си казваш нещо от сорта на: „Някой нов клиент ще ми се обади и нещата ще се задвижат“ или „Надявам се, че шефът ми скоро ще разбере колко съм стойностен и ще направи нещо да промени позицията и заплата ми.„

Нали, разбирате?

Нашата зависимост към надеждата създава реална опасност в живота ни.

Не смо опасност нищо да не се промени. А опасност да стане още по-неприятно.

Идеята тук е да НЕ използваме надеждата като извинение за това да не застанем лице в лице с реалността. Да признаем какво реално се случва. И проактивно да действаме, за да подобрим нещата. В работата ни, във взаимоотношенията ни, във връзката ни, в живота ни.

Защото ако не застанем лице в лице с реалността и не предприемем нещо – значи използваме надеждата като средство да избягаме от реалността, като дрога!

Ние всички понякога използваме надеждата като дрога. Особено тези от нас, които по природа оптимисти. То е като бяло петно – ти често дори не разбираш, че го правиш.

В този случай е добре да имаме достатъчно искрени и смели приятели (смели, защото много приятели виждат, но не ни казват) или ментори, които да ни помогнат да видим това, което не искаме да видим. Изисква се и ние също да имаме смелостта да застанем лице в лице с това, което ни се казва.
⁠
Помислете – вие къде използвате надеждата като ваша дрога?

⁠Има ли връзка с някой човек, която усещате, че не е ок, но предотвратявате да проведете разговор и да отворите темата, надявайки се, че нещата ще се оправят… от само себе си? Или не адресирате въпрос с финансите си, надявайки се, че от някъде нещо ще се случи и нещата ще се оправят? Или може би отдавна усещате, че нещо със здравето ви не е наред, но се надявате, че с идването на пролетта ще се оправите, или нещо друго като се случи ще е по-добре?

Нека не бъдем зависими от надеждите си. Нека направим поне една малка крачка напред към адресиране на реалността. Ние може да го направим. И само това ще подобри нещата.

Запишете се да получавате други мои статии ТУК. Или директно се запишете за Програмата за изграждане на полезни навици ТУК. :)