В будизма има една интересна насока, която казва така: „Цената на твоята свобода е твоята болка„.

Това е доста дълбока тема, но основното тук е че, за да сме истински свободни е нужно да можем да чувстваме болката си. Да можем да й дадем нужното пространство и време да мине през нас. Защото болката е това, което изгаря в нас всичко, което е нужно да бъде изгорено (страх, съмнения, негативни вярвания, стари рани и т.н.), за да живеем истински свободни.

Проблемът е, че в нашето общество „болката“ не се възприема като нещо добро и животът на повечето от нас е организиран около това да бягаме от болката.

Не искаме да проведем важен за нас разговор, защото резултата може да не е приятен за нас, може да бъдем наранени или да нараним друг човек. Може фантазиите ни да бъдат срутени.

Не казваме това, което е истина за нас, защото хората могат да ни отхвърлят и да се почувстваме зле.

Не правим промяната, която искаме да направим, защото непознатото и несигурното могат да са болезнени за нас.

Пием алкохол, за да заглушим болката си. Пушим, за да се разсеем от болката си. Преяждаме, за да избягаме поне за малко от болката си.

Целият ни живот е организиран около това да бягаме от болката си.

Докато в реалността – болката ни е вече е тук! Тя вече присъства в живота ни.

И когато не си позволяваме да я чувстваме – ние всъщност не й позволяваме да мине през нас. Така тя остава вътре в нас и започва да контролира целия ни живот.

Не заговаряме този човек, защото може да бъдем наранени. Не даваме това предложение на работа, защото шефа може да го отхвърли и да изглеждаме зле. Не започваме този проект, защото може да се провалим и това да е твърде болезнено. Не отиваме на любимото си кафе, защото то сега носи твърде болезнени спомени за нас. И т.н. И т.н.

Освен обществената нагласа, че болката е нещо „лошо“, причината, поради която толкова ожесточено бягаме от болката си е, че ние мислим, че тя ще ни разруши. Повечето от нас сме с усещането, че едвам държим света си събран и ако позволим на интензитета на болката ни да ни докосне – тогава вече ще се срутим.

Това не е истина! Ние МОЖЕМ да се справим с болката си. Ние сме МНОГО по-големи от болката си.

В момента, в който разберем, че болката Е неизнежна и е част от живота ни – ние може да й позволим да мине по-бързо през нас.

Как позволяваме на болката ни на мине през нас?

Като си позволим да я чувстваме. Истински. Без да бягаме и да се разсейваме от нея!

В момента, в който усетим как болката се надига в нас, независимо дали е от отминала или от сегашна ситуация (сегашната ситуация е просто отпечатък от минала ситуация) – вдишваме, издишваме и създаваме пространство за болката в нас да изплува. Ако имаме нужда да поплачем – плачем. Ако имаме нужда да поговорим – говорим. Ако имаме нужда да попишем – пишем. Ако имаме нужда да останем насаме – оставаме насаме. Правим каквото усещаме за нужно да направим. Но не се разсейваме. Не бягаме. Обръщаме пълно внимание на болката си. Позволяваме й да бъде. Присъстваме за нея. Даваме й нужното пространство и време да мине през нас. Позволяваме си да почувстваме интензитета й, колкото и голям да е той. И после чувстваме как този интензитет съвсем естествено намалява, без да правим каквото и да било. Просто позволяваме на болката да дойде и да отмине.

Хората дават хиляди пари за терапии, да изследват своята болка. Истината е следната – няма нужда да знаеш откъде е тази болка. Когато се хвърляме в разследване на болката си – това е нужно единствено и само за ума ни, който има нужда от обяснение, за се успокои. Тялото ни (тялото ни е видимата част на подсъзнанието) няма нужда от обяснения. То просто има нужда да се отърси от напрегнатата енергия, която болката е създала в нас. И ние може да направим това като просто позволим да чувстваме болката си, когато тя реши да появи за нас. Нужно е само да й създадем пространство да мине през нас. И след това да я пуснем.

Всеки път, когато болката се надигне в нас – вдишваме, издишаме, отпускаме се и си позволяваме да чувстваме. Позволяваме на болката да мине през нас. И след това я пускаме, когато интензитета й естествено намалее.

Правим това колкото е нужно пъти, докато вече изобщо не реагираме на това, което преди е създавало болка в нас. Тогава разбираме, че болката е минала изцяло и си е свършила работата. Изгорила е каквото е било нужно да бъде изгорено вътре в нас, за да не реагираме повече като уплашени деца на това, което се случва в живота. И вече сме с една идея по-свободни от преди.

Ако ние се научим да сме Ок с болката си – НИЩО не може да ни нарани. Защото вече знаеш – не просто ментално знаеш, а дълбоко с тялото си знаеш, че можеш да се справиш с каквото и да се случи, колкото и болка да донесе то. Защото тялото ти вече е минавало хиляди пъти през интензитета на болката и вече знае, че може да се справи с нея.

Екхарт Толе има едно много красиво изказване, което е:

Какво става с нещастието, когато ти вече нямаш против да си нещастен?

Моят въпрос днес към вас е:

Какво става с болката ти, когато ти вече нямаш против да чувстваш тази болка?