Започвам директно и подред…
Защо според мен не е необходимо всеки да „намери“ своята мисия?
Честно казано, тук няма какво толкова да се пъна в обяснения, защото великият сатирик Кърт Вонегът го е казал съвсем кратко и ясно:
Най–готините хора, които познавам са знаели на 22 год. какво искат от живота. Но някои от най–интересните и на 40 год., все още не знаят. :)
Повлияни от иначе много ценната вълна на личностно развитие, все повече и повече хора започнаха да търсят своето призвание, онази велика страст, онази силна мисия, която … която … знам ли и аз … която да ни направи различни? Защото нали „трябва да сме различни“, трябва да имаме мисия? В същото време като изляза на вън вече всички ми се виждат различни! Едни с кецове с големи подметки, други леко небрежни, трети с бради, четвърти с „нестандартен поглед“, пети дъвчат дъвка. Понякога се чудя къде се дянаха всички обикновени хора. Дали пък не са прекалено заети, за да са различни…знам ли…липсват ми…
Та искам да кажа…какво ако не всеки трябва да е различен?
Какво ако не всеки има една единствена мисия например? Какво ако вашата мисия може да е различна всяка година, различна всеки ден дори или различна към всеки различен човек?
Или пък какво ако имате много и различни мисии едновременно? За някои хора просто пътищата са много! Бива ли те да ги оставят неизвървяни, търсейки „правилния път“?
Или пък какво ако мисията на всеки един от нас е една и съща? Примерно да помагаме – на себе си и на другите? За някой това ще значи да измисли нов продукт, за друг – да лети до Космоса, за трети да сготви топла супа, за четвърти – да е винаги усмихнат и да създава атмосфера, за пети пък, помощта към другите може да се изразява в това да даде една прегръдка, а това да ви кажа – в някои моменти е напълно достатъчно да осмисли цял един живот!
И най-вече…
Какво ако мисията на някои хора е да нямат мисия? Защото това би значело, че мисията му може би е да се научи да търси повече смисъл на всякъде? Или, че е тук, за да изживее своя хаос изцяло?
Защо всеки трябва да има ясна мисия? Това би било все едно да слагаш наравно заека и костенурката и да ги изпитваш на бързо бягане! Не изглежда толкова правилно сякаш, нали?!
Сигурна съм, че всеки, който помага на другите да открият своята мисия го прави с мисълта да помогне, но не е ли по-правилно хората да се учат да опознават себе си и после те сами да решават дали имат или не мисия? Защото иначе ми се струва, че натоварваме хората с вярването, че всеки има, трябва да има и трябва да намери своята мисия сега, и ако не го направи, значи е някой, който … знам ли … който „не струва 2 стотинки“? От това напрежение, което всички, занимаващи се с личностно развитие, несъзнателно създаваме – хората, които не откриват мисията си се започват да се чувстват супер зле! От цялата тази врява за „страст в живота“ доста започнаха да се чувстват непълноценни, което смятам за доста тъпо.
Пак казвам, какво ако мисията на някои хора е да нямат мисия? Това, че аз или ти сме намерили своята (своите мисии!), не значи, че някой друг трябва да е като нас.
Пак казвам – не е ли по правилно да учим хората да опознават себе си? Да си спомнят себе си, да пробват нови неща, да пробват и стари неща, но с нов поглед, да тестват, да експериментират и най-вече те сами да определят „имат или не“ мисия, без да ги натоварваме със своята истина! Защото да ви кажа, то, „намирането“ на мисията според мен не е еднодневно събитие с осигурен обяд. Не е и седмично събитие с осигурени нощувки. Според мен „намирането“ на мисията е ежедневно „откриване и създаване“ на себе си. Ежедневна проба и грешка, за да видиш кое работи за теб и кое не. Понякога ще се оказва, че всичко работи и че имаме много мисии, но понякога ще се оказва, че нищо не работи и че мисия няма. И това е също толкова ОК, колкото всичко друго – това е един постоянен изследователски процес.
Животът е за да пробваме разни неща и да видим дали работят или не
Рей Бредбъри
Приключвам с тази точка! Разбрахте ме! :)
Но защо пък не всеки трябва да е свободен?
И в този смисъл избирайки да не поемеш пълна отговорност, не е ли също вид свобода? :) Разбира се, че е! Защото се освобождаваш от отговорност. Да – може би си зависим от шефа, от работата, от други хора, от ситуацията и от момента може би, но си свободен от отговорност. Което за много хора, в много моменти хич не е малко.
Кой може да каже кой от горните два вида свобода е правилен? Никой! И в същото време всеки за себе си! Защото всеки си има своята собствена истина.
Аз поддържам мнението, че свобода е да поемеш отговорност и да се оправяш сам – финансово емоционално, духовно и ментално. Но веднага мога да се сетя за поне 10 човека, които работят на заплата и се чувстват супер добре на мястото си. Те откриват своята свобода в голямата корпорация всеки ден, всеки път когато влязат в офиса, с всяка задача, която изпълняват. Да, казвам им, че има и друг вид свобода, т.е. показвам им го, и те са наясно, но в момента избират друго за своя истина и нямат нужда да възприемат моето дигитално разбиране за свобода. Или по скоро аз нямам право да им се сърдя или да им давам ъкъл коя свобода е по-хубава. Това би било натоварващо и огромна загуба на енергия и за двамата! Единственото, което мога да направя е да живея живота си според моите разбирания и ако на някой му харесва и дойде да ме пита как го правя – тогава аз да осъществя мисията, която имаме всички – да му помогна с каквото мога!
Аз не съм освободител. Освободители не съществуват. Хората сами освобождават себе си!
Така разбирам аз свободата! Ти да си пълноправен Министър на вътрешните си работа. С безкраен мандат.