Често пиша за това, че когато имаме някаква неяснота в живота си – мозъкът ни автоматично запълва тази неяснота със автоматичен страх. Проблемът е, че когато си поставим някаква цел и тръгнем да я изпълняваме, пред нас винаги възникват някакви неясноти. Винаги има несигурност и винаги има моменти, в които не знаем какво точно правим. Та… тогава или блокираш и спираш да изпълняваш проекта си, или продължаваш.
Кое определя дали ти ще блокираш по пътя или ще продължаваш?
Общественото мнение е, че има хора, които просто намират начини и устремено продължават напред. И има други хора, на които просто не им се получава.
Неврологията обаче е на малко по-различно мнение! :)
От гледна точка на неврологията няма значение с какъв талант си се родил или пък какъв точно мозък имаш, а най-вече има значение в какъв режим работи мозъка ти. И тогава има само два варианта:
- мозък, който оперира предимно във „fight or flight“ режим и те блокира в изпълнението на целите ти, защото тук си тотално подвластен на страховете си, колкото и нерационални да са те;
- мозък, който оперира предимно в „rest and digest“ режим и сканира всичко около теб за варианти, по които да изпълниш максимално бързо и лесно целта си.
Как се махаме от „fight or flight“ и тренираме да стоим повече в „rest and digest“ е много интересна и доста обхватна тема, включаваща физиология, психология и среда, НО всичко започва от едно единствено място – създаването на яснота! Навикът да си създаваме яснота къде се намирам аз, какво реално ми се случва и кои са моите стъпки напред.
Докато вървим напред, ако нямаме яснота, мозъкът ни постоянно стои във „fight or flight“, просто защото той автоматично запълва всички неясноти със страх, а всичко напред по пътя ни е брутално неясно (ако не си създадем яснота). Така, бъдейки в това оцеляващо състояние, ние съвсем несъзнателно започваме да си разказваме истории колко е трудна една цел, как нас не ни бива, как точно ние не ставаме, че не е правилния момент, че няма начин, че ще ни отнеме твърде много време и всички други тъпи истории, които умът ни може да сътвори (от страх = липса на яснота).
Това, което реално се случва е, че мозъкът просто блокира от всички неясноти, които стоят пред нас и ни кара да си мислим, че няма как да продължим. Когато нямаме съзнателност, ние автоматично се ассоциираме с тези мисли, приемаме ги за верни и започваме да подравняваме поведението си в тяхната посока. Така спираме да изпълняваме целите си и се връщаме към сигурното, удобното и познатото.
От друга страна, ако ние си създадем яснота занапред – тогава ние показваме на мозъка си, че ИМА стъпки, по които да вървим напред. Показваме му с въображението си, че ние знаем пътя. Това помага на мозъка ни да се успокои и да премине в „rest and digest“ режим. Т.е. фокусът му вече не е насочен към това какви страшни неща могат да ни се случат и колко е трудно, а ние вече имаме план, имаме планирани стъпки напред, имаме яснота какво ще правим и когато има тази яснота, мозъкът ни се успокоява и започва да се фокусира върху това как да изпълни най-бързо и лесно нашият план, вместо да остава парализиран от страха и незивестността.
Другари, средата около нас е хаос. Ако ние стоим в този хаос, ние ще сме постоянно объркани и подвластни на страховете си. That’s it. Ние просто няма как да надвием 300 000 години еволюирал страх.
Как под дяволите си създаваме яснота?
Създаваме си яснота като просто си изградим дългосрочна визия и ясен план за реализиране на целите ни. Отговаряме си на въпросите какво искам занапред и какъв е плана да го постигна. Да, отговорите на тези въпроси не винаги определят посоката, по която реално ще действаме, но само това, че имаме някаква посока, някакъв план занапред, някаква яснота, успокоява мозъка ни. Така той оставя настрана страховете и започва да мисли по-адекватно и проактивно как да ни придвижва напред към целите ни.