Много от нас прекарваме доста време да си разказваме истории как нещо се случва твърде бавно, как трябва да напредваме по-бързо, как дадено решение не е трябвало да ни отнема толкова време, как е трябвало да излезем от някаква ситуация доста по-рано и т.н., и т.н.

И реално, нашето желание да напредваме и действаме е изключително ценно и достойно за уважение. И заедно с това, искам с вас да забележим , че този тип припиращ вътрешен диалог ни напрагя, кара ни да се чувстваме зле по отношение на себе си, и всъщност никак не е продуктивен.

Истината е, че ако ни е нужно повече време да вземем дадено решение/стъпка напред, значи… ни е нужно повече време за това решение/стъпка напред. И вместо да подходим към това с осъждане на себе си, ние може да подходим с уважение към себе си. И всъщност да си дадем това време. Независимо дали става дума за дребно, ежедневно решение или голямо решение.

Разбира се, понякога е неприятно усещането, че сякаш „губим време“, защото не може да вземем решение. Но в крайна сметка за къде точно бързаме? В смисъл, знам, че бързаме да постигнем това, което искаме! Но наистина ли това си струва толкова много, че да караме „едно дете“ да се роди преди да му е дошло времето за раждане?

Според мен не. От моя опит и от опита на всички хора, с които работя знам, че когато припираме себе си да вземем решение или някаква стъпка напред, без да сме вътрешно наясно и убедени кое е наистина подравнено за нас, после си създаваме още повече проблеми за решаване. И тази стъпка е била по-скоро в страни, отколкото напред. А дори и 20 стъпки в страни не са равни на една, която е направена директно напред (тук ясно може да се види продуктивната нотка на това да си даваме време).

Та, днешният ми призив към всички нас е съзнателно да си даваме този подарък. Да си даваме времето, което усещаме, че ни е нужно да вземем подравнено към себе си решение или стъпка напред. Малко или голямо решение, няма значение. Просто, без припиране, с уважение към себе си, да си дадем това време.

Сега, споделяйки всичко по-горе искам да направя едно много важно уточнение. Да си дадем нужното време да вземем решение не означава да затънем до уши докато вземем решение.

Аз съм огромен пропонент на това да си даваме време, за да може каквото има нужда да се случи и подреди вътре в нас, и в живота около нас. Но на бекграунд винаги следва да стои озряването на категоричното решение и продължаването напред. Т.е. освен нужното време, нужна е и съзнателност да усетиш, когато този момент за действие дойде, а не да се оставиш на лесното и увличащо чудене, и бездействие.

Тук въпросът е: Как разбираш кога е дошъл моментът? 

И отговорът е, че всеки от нас има различна нужда от време в различни ситуации. Но обикновено разбираш, че е дошъл момента, когато седнеш насаме със себе си, отворен си да бъдеш брутално честен със себе си и си кажеш: „Прекалено дълго време се въртя в този цикъл. Нужно ми е веднага да предприема нещо“. 

Ако това изречение се усеща като истина за теб, най вероятно е време за твоето категорично решение и стъпка напред. А ако не се усеща истина – може би имаш нужда от още малко време. И може съзнателно да си дадеш този подарък.

В крайна сметка, като теглим чертата – дали едно решение или ситуация ни е отнела (или ни отнема) малко или много време няма значение. Отвъд ситуацията и решението, целта на това време е да ставаме все по-наясно със себе си и да стоим все по-подравнени към своята истина (във всяка ситуация и всяко решение). И ако правим това, „по-бързите“ решения са просто естествен резултат от нашата яснота и подравненост към себе си.

Радвам се, че сме заедно по пътя напред. :)