*** ПРОБЛЕМИТЕ ТИ НЕ СА ИСТИНСКИЯТ ПРОБЛЕМ ***

Ние не решаваме проблемите си като решаваме проблемите си. Ние наистина решаваме проблемите си като се справим с това, което създава нашите проблеми – умът ни.

Ако твоят ум може да създаде мелодрама от всяко нещо (а той го може и ти вече знаеш това), тогава абсолютно няма значение дали ще си решиш проблема, който имаш сега. Защото веднага след него, твоят ум ще ти изфабрикува друг, съвсем нов проблем! Или НЯКОЛКО други нови проблема! А може и да е някой стар проблем, но разказан по нов, по-мелодраматичен начин! :)

Помисли си само – кога за последно си нямал проблем?!?

Почти никога, нали?! Това е защото в главата си имаш изключителен професионалист, който се грижи да не оставаш свободен от проблеми.

Как се справяме тогава с нашият ум?

Като не се въвличаме в мелодрамите му! Просто не се идентифицираме с тях.

That’s it.

„Не можеш да се справиш! Това е твърде сложно за теб!“ – ти чуваш тази мисъл на ума си, но не добавяш нищо към нея. Не я развиваш в история. Не си спомняш как в първи клас не си се справил на теста, защото е бил сложен. Не започваш да си разказваш, че сигурно наистина е сложно и няма да се справиш. Не започваш да се самосъжаляваш колко много неща не знаеш. Не правиш НИЩО от това. Просто чуваш мисълта, усмихваш се и я пускаш. Знаеш, че това е просто мисъл, а не факт, затова я пускаш и продължаваш напред без да се въвличаш в нея.

„Това не е за страхливи хора като теб. Не виждаш ли, че тъкмо се провали, къде пак с тези големи надежди си тръгнал?!?!?“ – ти чуваш тази мисъл на ума си, усмихваш се и я пускаш. Разбираш, че това е само мисъл и просто продължаваш напред.

„Ти никога не можеш да имаш тази работа/тази връзка/тази къща. Няма как да ти се случи!“ – ти чуваш тази мисъл на ума си, усмихваш се и я пускаш. Разбираш, че това е само мисъл и просто продължаваш напред.

Когато можем да не развиваме мислите на ума си в истории, в които да затъваме – тогава започваме да живеем в един тотално различен свят! Свят, в който не се сравняваме с другите, не омаловажаваме талантите си, не сме озверени към хората, живота, времето, ситуацията, асансьора, който не работи. И цялата ни енергия е насочена към това да правим нещото, което сме избрали да правим в този момент. С удоволствие и с усмивка.

Всички полезни навици, които практикуваме в ежедневието си ни помагат да се поддържаме в добро ментално състояние, за да можем по-лесно и съзнателно да пускаме мелодрамите си и наистина да създаваме живот, който си струва да бъде изживян.

Този месец продължаваме с навика за повече движение в ежедневието! :))) Аз тази седмица наблягам на разтягане и мобилност – ако се чудите какво да правите, може да правите и вие малко разтягане заедно с мен! :)

До скоро! :)

Венета
Запиши се да получаваш други мои статии ТУК.

Безпокойството решило ли е някой от вашите проблеми?

Аз нямам такъв случай!

Някога изкарвали ли сте си супер готино времето, докато се безпокоите?

Аз със сигурност не.

Въпреки това – безпокоенето е сред най-любимите хобита за много от нас.

Безпокоим се какво хората мислят за нас. Безпокоим се, че може да се провалим и да изглеждаме смешни (понякога до толкова се безпокоим от това, че дори не опитваме)! Безпокоим се за пари. Безпокоим се за любовните си взаимоотношения. Безпокоим се, че може би никога няма да постигнем мечтите си.
⁠⠀
И след това се безпокоим, че твърде много се безпокоим!
⁠⠀
Другари, никой никога не е намерил доказателство, че безпокоенето може да създаде някаква позитивна трансфромация в нас и в живота ни. Ние някакси вярваме, че нашето безпокоене е по някакъв начин полезно за нас. Но истината е, че то не е. Докато се безпокоим ние не постигаме нищо друго освен да си създаваме чувство на свитост и нещастие в себе си. 

Ако си направим един анализ на приходите и разходите на дейността безпокойство в живота си – безпокоенето има 100% разход и 0% приход.

Та, защо тогава се безпокоим?

⁠Безпокоим се, защото това е силно вграден механизъм в нашето мислене. То е като зависимост. Ако никой никога не ни беше казал, че трябва да се безпокоим за нещо, ние нямаше да знаем, че безпокойство съществува и нямаше да се безпокоим. Но, ние откакто сме родени, на нас ни се казва, че трябва да внимаваме за това и онова, че това е хубаво, че другото не е хубаво, че онова ако се случи ще стане страшно. И т.н. Ние 20, 30, 50 години сме интегрирали в мозъка си, модела за безпокойство. Той е познат за нас, помага ни да си стоим малки и свити, и така ни помага да стоим в безопастност (или поне така ни казва парадигмата около нас).

⁠Новото разбиране към безпокойството, което днес искам да споделя с вас е просто и е следното: Безпокойството е болезнено. И то е болезнено с причина. Причината е, че то НЕ Е полезно за нас. Всяко нещо, което не е полезно за нас хората, повторено хиляди пъти – става болезнено. 

Безпокойството е безполезно и едно от най-смислените умения, които може да упражняваме ежедневно в живота е да пускаме безпокойството си. 

Понякога хората си мислят, че ако не се притесняваш значи не ти пука за нещо, което е „важно“ за теб. Но истината е следната – когато не се притесняваш ти всъщност имаш капацитет да мислиш ясно, будно и съзнателно как можеш най-адекватно да присъстваш и какво най-адекватно може да направиш в ситуацията, която е „притеснителна“.

Когато не си в безпокойство – ти имаш спкойствие и пространство да бъдеш съпричастен ако има нужда, да бъдеш опора за някого или за себе си в труден момент, да дадеш адекватен, полезен съвет (на друг или на себе си), а не да навлизаш в тъмната, тясна, без никави възможности перспектива, в която безпокойството те вкарва.

Основната причина за безпокойството е страха от неизвестността. Затова и имането на ясна визия и план занапред е толкова важно. Когато мозъкът ни види неизвестност занапред, той я запълва автоматично със страх (заради тенденцията за негативност). Това се случва за секунди. Алтернативата е – ние да създадем картина за бъдещето и вместо да оставяме мозъка си да цикли неадекватно в негативност, да му дадем задача да мисли как да реализира тази картина. А повярвайте – нашият мозък е умен. Ако ние му зададем ясна задача какво да създаде, той ще намери възможности и вратички да се случи. Защото работата на мозъка ни е да мисли. Но ако ние не му възложим съзнателно тази задача – той ще действа по своята си негативна тенденция.

Та, днес исках просто да споделя моите 2 най-важни стъпки за справяне с безпокойството:

1. Изграждане на разбиране, че безпокойството не носи никакви ползи. Никакви. Т.е. – ние просто може да го пуснем. То не ни носи нищо полезно.

2. Изграждане на ясна визия и план занапред (за конкретна ситуация или за живота ни, няма значение, важно е да дадем продуктивна насока за мозъка ни да си върши работата – да мисли).

От там насетне, когато имате визия – просто давате най-доброто от себе си, дори „най-доброто“ да е много малко за този момент и продължавате напред. Без безпокойство. А с вяра, че Животът е наш приятел и ни подкрепя, и обича във всяка стъпка напред. Ние никога не сме сами.

Представете си само ако вземете цялата тази енергия, която влагате в безпокойство и я вложите в създаването на нещо, което е важно за вас и ви вдъхновява! Каква приятна мисъл, нали? :)

Практикувайте я. Пускаме безпокойството и насочваме енергията си към това да създадем нещо приятно за нас в този момент – да действаме по визията си. Дори да пренасочите 5 или 10% от тази енергия – със сигурност ще видите снежния ефект с натрупване в мисленето и живота си. :)

Това е постоянна практика – всеки път щом се хванете да се безпокоите – паузирате, релаксирате, пускате безпокойството и насочвате⁠ енергията си към нещо градивно, приятно, усмихващо за вас. :)

Радвам се, че можем да тренираме тази трансформираща практика заедно. :)

⁠Let’s do this! :)))

Запиши се да получаваш други мои статии ТУК. :)))

Когато сме в период, в който ни се случват много промени, това обикновено ни се отразява стресиращо и може да превърне този период от време на развиващи трансформации във време на големи трудности и непреодолима умора.

Всеки от нас е имал подобни периоди: развод, смърт на роднина, смяна на работа, преместване в нов дом или в нов град, промени във взаимоотношенията с партньора ни, политически хаос и всякакъв друг вид несигурности, които се случват и веднага изискват нашето внимание и време.

Когато няколко подобни неща се случат наведнъж, това може да бъде много натоварващо.

Днес обаче искам с вас да разгледаме насоки, които ни помагат да задобреем в умението си да се справяме с каквито и да е било промени, които могат да възникнат в живота ни. Независимо колко големи са и независимо колко едновременно се случват в живота ни!

Това би ни помогнало да преминаваме доста по-лесно през турболенцията на живота, която така или иначе се случва. И дори да превърнем някои от тези турболентни моменти в моменти на задълбочаване, на обогатяващ опит, на израстване и дори моменти на… радост.

Ок!

Как тренираме ума си да бъде добър в това да се справя с периодите на големи, масивни, трансформиращи промени в живота ни?

Нека сега разгледаме как може да използваме съзнателност, за да се справим с периодите си на големи и трансформиращи промени в живота ни. Съзнателността ни помага да отворим ума си за разбирането, че светът, в който живеем е в постоянна промяна. Това е неговата същинска природа. И само това разбиране може драстично да намали стреса, който промените обикновено създават в нас. И след това – съзнателността може да ни помогне да открием приемане, благодарност и кураж да продължим напред, дори да се намираме по средата на най-големия хаос в живота си.

Всичко започва с разбирането, че цялото това наше нехаресване на промяната, стресът около тази промяна и нашето съпротивление към нея – всичко това е само в нашия ум. Всичко, което е неприятно, отблъскващо, нежелано около промяната, която ни се случва, е просто история в нашия ум.

Добрата новина е, че ако всичко това е в нашия ум, тогава ние можем да работим с него. Ние може да изберем да пуснем някои от историите, които си разказваме за това, което се случва. И може да се отворим за нови възможни интерпретации на ситуацията. Може да започнем да мислим как да реализираме тази промяна по най-добрия за нас начин. Реално ние може да променим това, което е в нашия ум, защото нашите умове са много адаптивни и подлежащи на тренировка.

Лошата новина е, че ние много често не забелязваме, че умът ни е този, който всъщност създава трудностите около промяната. И когато не забелязваме това, ние започваме да обвиняваме различни външни обстоятелства и хора. Упражнявайки своята съзнателност, ние задобряваме именно в това да забелязваме по-добре какво реално се случва в главата ни. И когато забележим какво се случва, това вече отваря за нас възможност да интерпретираме, реагираме и преминем през промяната по един по-адекватен и обогатяващ за нас начин.

Ето и стъпките, по които може да тренираме да се справяме с големите промени в живота си и стреса, който те носят, чрез съзнателност:

1. Започнете да забелязвате, когато във вас възникне стрес или съпротивление относно някаква промяна. Обикновено, когато това се случи ние влизаме в някоя от посочените по-горе автоматични реакции, затова може да използваме тези реакции като наш червен флаг. Например: – отваряш Фейсбук, въртиш непрестанно клипюета в youtube, играеш игри или цял ден гледаш любимия ти ТВ канал? Ами… може би бягаш от това, което се случва в настоящия момент!
2. Обръщаме внимание какво се случва в настоящия момент. Ако забележиш, че бягаш от нещо, което е дискомфортно за теб – обърни внимание, че ти се стресираш и съпротивляваш не заради самата ситуация, а заради историята, която си разказваш относно тази ситуация. Историята, която си разказваш е причината за твоя дискомфорт, а не самата ситуация. Самата ситуация е просто нещо, което се случва, тя не е лоша сама по себе си. Единствено нашата история за ситуацията я прави лоша. Осъзнавайки това, вместо да продължаваме да си разказваме тази стресираща история, може да пуснем историята и да се събудим за настоящия момент. Правим това като прехвърлим вниманието си от историята в главата ни към това какво се случва физически в тялото ни в този момент. Просто наблюдаваме какви са усещанията в тялото ни. Какво е усещането на стрес в тялото ни? Не слагаме оценки дали е хубаво или лошо усещане, не си разказваме истории колко е неприятно, а просто забелязваме какво е усещането. Наблюдаваме с любопитство какво се случва с тялото ни. Вдишваме, издишваме. След това може да обърнем внимание на обстановката около нас – чувате ли някакъв звук? Каква е светлината, цветовете, формите на средата около вас? Как усещате дрехите по тялото ви или въздухът по кожата ви? Когато умът ви започне отново да разказва истории, просто забележете и се върнете към някое от усещанията, които се случват в тялото ви в този момент. По този начин преминаваме от автоматичен, несъзнателен режим на мислене към съзнателен режим, което ни позволява да се успокоим и на тази база след това да намерим най-подходящата крачка напред за нас.
3. Отпускаме се в красотата на вечно променящия се момент. Когато обърнем внимание на това какво реално се случва с нас – ние сме в настоящия момент. Ние вече не бягаме от това, което се случва, а присъстваме за него. Така ние успокояваме нашият съпротивляващ се ум и може да се отпуснем в промяната, която така или иначе се случва в този момент. Която се случва във всеки момент. Ние дори може да забележим красотата на тази промяна – всичко се движи, танцува, променя – преминавайки от един момент в друг. Нищо не остава същото. Нищо не е наистина солидно. Всичко е поток, непрекъсната промяна, преминаващи вълни, сътворяващи живота момент за момент. Това е всъщност е красиво усещане, ако можем да се отпуснем в него и да му се насладим.
4. Практикуваме благодарност и приемане. От своето състояние на отпуснатост, ние може да започнем да практикуваме две неща. Първо, благодарност. За какво можем да бъдем благодарни в този момент? По какъв начин можем да бъдем благодарни за промяната, която ни се случва? Дори в опустошаващи промени като смърт на най-близък човек, заедно с болката от загубата, ние можем да открием и благодарност, че изобщо сме имали тези хора в живота си, което само по себе си е феноменален подарък. Да открием благодарност в нещо, което е наистина болезнено за нас не означава да игнорираме болката и стреса, които изпитваме, а означава просто да забележим, че болката И благодарността могат да присъстват заедно в един и същи момент за нас. И второ – можем ли да опитаме да приемем този момент, такъв какъвто е? Без да мислим колко е неприятен или дори приятен. Просто да се отпуснем в него. Да бъдем признателни за това, което свършва и за това, което започва. Отделете няколко секунди и опитайте изцяло приемете това, което се случва в този момент, точно такова каквото е. То може би включва страдание, загуба, болка, нечие наранено сърце. Но заедно с това включва и благодарност, израстване, обогатяване на себе си, придвижване към нещо ново. Ние всички сме свързани, ко-създавайки света около нас, преминавайки от един момент в друг. И това е вълнуващо, достойно да бъде истински обичано.
5. Действие. Ние може да седим и да медитираме цял ден, но това, което наистина ще ни включи в движението на живота е действието. В момента, в който ние сме спокойни, в мир със себе си и с това, което се случва – ние сме в най-добрто си състояние да преценим как да продължим напред. Колкото и хубаво да е било до сега, помислете – каква би била картината напред, която е още по-вдъхновяваща от това, което е било за мен до сега? Как изглежда моето бъдеще ако то е по-голямо и по-красиво от моето минало? Какви са пътищата, по които би ми било най-вдъхновяващо да продължа напред. И след това си заложете първи няколко стъпки за разузнаване на тези пътища. Със стъпките напред едни идеи ще отпдата, други ще се изясняват още повече.

Тези 5 стъпки са процесът, по който се учим да минаваме по-лесно през промените в живота си чрез съзнателност. В същността си този процес ни помага просто да се отворим за промяната, а не да й се съпротивляваме. Учи ни да започнем да обичаме нещата такива, каквито са (вечно променящи се), вместо постоянно да се оплакваме от тях. Учи ни да откриваме благодарност и стимул да продължим в промяната, вместо да стоим здраво вкопчени в познатото и удобното, искайки нищо никога да не се променя.

Ако минете през горния процес един, два или дори 10 пъти ще ви помогне да го научите, но нищо от него няма да има кой знае какво значение за ежедневието ви, докато не започнете да практикувате ежедневно този процес. Начинът, по който може да извлечете най-голяма полза е чрез ежедневна практика. Може да започнете с 2 минути медитация, в които минавате през петте стъпките посочени по-горе. После може да увеличите до 5 минути. Ако стигнете до момент, в който 5 минути са ви малко – може да увеличите до 10 минути. През тези няколко минути медитация не си позволявайте да мърдате, да ставате, да шавате – стоите на мястото си и практикувате процеса. С практиката този процес ще придобива все по-голям смисъл и полза за вас. И вие ще автоматизирате процеса по успокояване и съзнателно преминаване през промените – ментално, емоционално и дори физически. Именно затова тази практика е трансформираща. Тя е начин да се погрижим за себе си с повече любов и разбиране по време на турбуленция и големи промени в живота ни. :)

Човек има нужда да страда, докато разбере, че няма нужда да страда.

Тези думи на Екхарт Толе носят едно от най-важните послания за начина, по който живеем и начина, по който бихме могли да живеем живота си. Затова искам днес с вас да разгледаме малко по-задълбочено това послание.

Доста пъти съм писала за това, че животът е хаос, нестабилност, неяснота. Това са суровите материали, от които всеки ден се създава животът. Не само нашия живот, а живота по принцип. Хаосът, нестабилността и неяснотата са същинската природа на живота. Те са животът в действие.

От тук произлизат основните два проблема, които обикновено правят живота ни труден… и неприятен за живеене.

Първият проблем е, че в нашата глава има една много здраво закотвена идея, че за да се чувстваме добре и да живеем добре – всичко трябва да е „наред“. И така, когато неизбежно в живота ни възникне хаос, неяснота, нестабилност – вместо да ги посрещнем с любопитство, ние започваме да мислим, че „нещо не е наред“ и започваме да се „борим“ с живота. А „боренето“ с живота неизбежно води до състояние, което се нарича страдание. Дали вие просто няма да се чувствате добре или ще имате постоянно безпокойство, тревожност, стрес, нежелание да бъдете там където сте, блокиране да подобрите положението си и т.н. – няма значение – всичко това влиза в понятието „страдание“. Липсата на достатъчно добро разбиране за същността на живота е основен фактор, които създава страдание в живота ни. Защото ние очакваме и изискваме от живота да бъде нещо, което не е.

Вторият проблем е, че дори да приемем и да се отпуснем в идеята за нестабилност на живота, ние не знаем как да работим с тази нестабилност. Когато нашият мозък срещне неяснотата, която животът понякога ежедневно ни предлага – неговата автоматична реакция е да запълни тази неяснота със страх. Т.е. нашата несъзнателна реакция към хаоса е веднага да започнем да си мислим негативни истории за това, което се случва. Което създава в нас неприятни емоционални състояния. Което води до непродуктивни модели на поведение. И като резултат – страданието отново възниква в нас.

Когато нямаме добро разбиране за живота и нямаме добра съзнателност за мислите, емоциите и поведението си в отговор на живота – страданието за нас е неизбежно. И често то се преповтаря в живота ни без изобщо да разберем какво се случва. Докато го приемем за „нормално“ и го приемем за наш начин на живот.

Съзнателността създава качествена промяна в живота ни, защото изгражда в нас много дълбоко разбиране за същността на живота и така вместо да се отнасяме със страх към нестабилността, ние започваме да се отваряме с любопитство и интерес към нея. Заедно с това съзнателността ни помага много ясно да разберем и буквално да видим, че ние имаме контрол над историите, емоциите и поведенията, които избираме в отговор на живота.

Когато в продължителен период тренираме да се отпускаме в нестабилността и съзнателно да избираме мислите, състоянието и поведението си – ние започваме да трансформираме начина, по който живеем живота си. Ние започваме да трансформираме страданието в умение да вървим спокойно, уверено и с желание напред.

Да страдаме, докато разберем, че няма нужда да страдаме означава вместо несъзнателно и автоматично да потъваме в страданието си, да започнем да забелязваме когато това страдание възниква в нас и да тренираме да го трансформираме в спокойствие, от което да продължаваме уверено напред. Когато се упражняваме да правим това достатъчно дълго време, с интерес започваме да осъзнаваме, че ние всъщност наистина няма за какво да страдаме. Защото в реалността с живота ни всичко е ок. И с нас всичко е ок. Тогава вместо да продължаваме да се борим с живота и със себе си, ние започваме да използваме доброто си разбиране за живота и себе си, за да вървим спокойно напред и дори с намерение да създаваме живота си такъв, какъвто за нас би си струвало да бъде изживян.

Другари, съзнателността няма да промени живота ви. Поне не директно. Съзнателността ще промени ТЕБ. А когато ти си променен – това ще трансформира всяка сфера на живота ти. Защото твоят живот е отражение на това, което си ти. Когато ти станеш приятел със себе си, целият свят ще се сприятели с теб. А начинът, по който ставаш приятел със себе си е като си изграждаш достатъчно разбиране за живота и за себе си и съзнателно определяш качеството на мислите, емоциите и поведението си.

Целта на 90 дневния курс по съзнателност е именно да изгради в нас задълбочено разбиране за живота ни и максимална съзнателност за нашите мисли, емоции и поведение. Това ни помага да се поддържаме в максимално адекватно ментално и емоционално състояние, за да може да вървим напред спокойно, уверено и най-важното – наслаждавайки се на всяка стъпка, с която съзнателно създаваме живота си.

В курса ще упражняваме процеса на съзнателност като го прилагаме, за да се справяме по-адекватно с:

• Автоматичната негативност.
• Постоянното чудене.
• Чувството за обърканост.
• Тревожност от неяснотата.
• Сравняване с другите.
• Постоянно отлагане.
• Недовършване до край на важни за нас проекти.
• Усещане за непълнота и нереализираност.
• Самота.
• И други.

Човек има нужда да страда, докато разбере, че няма нужда да страда.

Когато не сме съзнателни за живота и за себе си – това винаги води до страдание. Но когато системно си изграждаме съзнателност за живота и за мислите, състоянието и поведението си, ние започва да разбираме не само, че няма нужда да страдаме, но и че може да работим заедно с тях, така че с намерение да създаваме живот, който си струва да бъде изживян.

Ако искате да живеете един малко по-буден и съзнателен начин на живот, очаквам ви заедно с мен в 90 дневния курс по съзнателност ТУК! Курсът се изпълнява изцяло онлайн, така че може да се включите от всякъде и да го изпълнявате в свое собствено темпо. До неделя, 25.08.2019г може се включите в курса с 30% намаление от 147лв на 97лв! :)

Аз често пиша, че ние с вас не сме хора, които бягат от трудното, а сме хора, които правят трудното да изглежда лесно.

Въпросът обаче, който може да възникне тук е: Как всъщност точно аз се превръщам в човек, който кара трудното да изглежда лесно?

И отговорът е: Като всеки ден задобряваш в умението си да преодоляваш трудностите. :)

Днес искам да обърнем внимание на това. Искам да разгледаме как ние задобряваме в умението си да преодоляваме трудното в живота си. Идеята е да разберем максимално добре какво точно се случва в момента, в който трудното възниква в живота ни и как ние съзнателно можем да изберем да минем през него с усмивка и просто да продължим напред. Имайки достатъчно добра съзнателност за този момент, може да ни помогне да го усъвършенстваме и може би наистина да станем магьосници в преодоляване на трудното. Да станем алхимици, които всеки ден с все по-голяма лекота карат трудното да изглежда лесно. :)

Нека опитаме да направим това! :)

Ок!

Нека първо изясним защо всъщност е важно за нас да не бягаме от трудното.

Всеки от нас иска по някакъв начин да се реализира в живота, да правим нещо, което е наистина смислено за нас, да преследваме това, което е важно за нас. Но в същото време по този път постоянно ни възникват някакви страхове, несигурност, дискомфорт, желание за отлагане, разсейвания, усещане за претовареност и какво ли още не. Когато срещнем някоя от тези трудности, нашата автоматична реакция е да избягаме. Всички имаме наши си стратегии за бягане от трудното, които използваме толкова бързо, че често изобщо не забелязваме, че бягаме от трудното. Ние просто искаме да сме спокойни, да имаме достатъчно време, да вървим в свое си темпо, без много разклащания по пътя. И когато животът стане малко по-стресиращ, хаотичен, претоварен, разсейващ, изморяващ… ние автоматично, без да осъзнаваме достатъчно добре какво правим, бягаме от трудното, защото искаме своята стабилност, своето спокойствие, своя мир.

За да избягаме от трудното, ние правим най-различни неща:

• Започваме да търсим как да контролираме всичко и всички около нас, защото този хаос, който настъпва никак не ни харесва.
• Разсейваме се с нещо лесно и удобно (ядене, пиене, интернет, телевизия, пазаруване), защото усещаме товарът прекалено голям.
• Крием се от важното, което имаме да правим или просто спираме да мислим за него.
• Оплакваме се хората около нас от трудното, от хаоса, от целия този товар, който живота ни е поднесъл.
• Прекратяваме важна връзка, сделка, обещание, просто защото е трудно за нас и не искаме да се чувстваме повече така.
• Постоянно се държим заети със „спешни“ задачи, за да не обърнем внимание на това, което е наистина важно (и трудно!).

В този лист може да разпознаете някои от вашите лични стратегии за бягане от трудното или може би си имате ваши специфични стратегии. :) Какъвто и да е случая, като теглим чертата – всичко опира до желанието ни да избягаме от трудното, да го няма, да нямаме този дискомфорт, който трудното създава в живота ни.

За нас, човешките същества е ок да искаме да избягаме от трудното или от болка например. Ако се намираме в наистина застрашаваща и болезнена ситуация, нашата работа е да се махнем моментално от там! Но за повечето от нас, трудното и болката не са жизнено застрашаващи, а по-скоро чертаят пътя ни към израстване в по-зрели и по-реализирани личности. А това всъщност е път, от който със сигурност не искаме да избягаме. Това е път, по който искаме да продължим. И единственият начин да го направим е като застанем пред трудното, което възниква за нас и минем през него уверено, смело, с целият кураж, който може да открием в сърцето си.

Това изисква от нас да се научим да откриваме усмивка в преодоляване на трудното. Да откриваме спокойствие по средата на целият хаос и дискомфорт, който животът ни поднеся в даден момент. И съзнателно да изберем да направим крачка напред.

Когато това се случи, ние може да изпълним тази трансформация точно за една секунда!

Когато трудното възникне по пътя ни, в тази една секунда – единственото, което трябва да направим е да си спомним, че вместо да избягаме, ние всъщност можем да останем и да изберем да преодолеем трудното. Ако си спомним това, тогава тази една секунда се превръща в един от най-важните моменти в целия ни живот. Защото в тази една секунда за нас възниква възможността да превърнем трудното в лесно. В тази секунда, ти, от един обикновен човек, може да се превърнеш в магьосник. В алхимик на живота. В човек, който сам избира и създава съдбата си. Усъвършенстването на тази една секунда време е начинът по който задобряваме в преодоляване на трудното. :)

Това е много прост процес, но изисква практика!

Състои се само от три стъпки.

1. Забелязваме когато трудното възникне на пътя ни. Ако не забележим когато трудното възникне, ние автоматично бягаме от него и дори не разбираме какво се случва в живота ни. Затова за нас е важно да започнем да забелязваме по-ясно и съзнателно когато трудното е на пътя ни. Знаци, че това се случва може да са, че се чувстваме стресирани, запъхтяни от всичко, което се случва, претоварени, объркани. Когато усетим нещо такова, вместо автоматично да искаме да не се чувстваме така и да отиваме към някоя от горните стратегии за бягането от трудното, нашата задача е да останем при трудното. Да забележим какво е всъщност усещането да ни е трудно. Просто си позволяваме да изследваме, да почувстваме изцяло дискомфорта. Не си разказваме истории за това колко е неприятно това, което се случва или за това колко е неприятно усещането, защото реално историята, която си разказваме причинява неприятното усещане. Вместо това просто се опитваме да усетим физическото усещане в тялото ни, самото чувство. И го наблюдаваме с любопитство – как се усеща, къде в тялото ни е, променя ли мястото или интензитета си. Опитваме се изцяло да усетим какво е всъщност усещането в тялото ни, в нас, когато срещаме трудност, дискомфорт.
2. Подравняваме се към спокойното си състояние и се отваряме за трудното. След една, две минути, наблюдавайки какво е усещането в тялото ни когато се чувстваме дискомфортно, ще осъзнаем, че всъщност това усещане не е кой знае колко неприятно. То даже е доста разбуждащо усещане за нас. И ние всъщност разбираме, че може да се отворим и дори да се отпуснем в това усещане на дискомфорт. Ние вече, вместо да сме изцяло затворени и да искаме да избягаме от трудното, ние се отваряме за него и започваме да искаме да преживеем това усещане. Ние започваме да откриваме спокойствие и дори приятно вълнение, желание да преминем през разбуждащият момент на трудност, който животът ни е подготвил. Понякога дори може да се влюбим в изтръпващото усещане, което включва дискомфорт, но не само дискомфорт, а още много красиви и интересни за нас усещания. Това, което търсим е да се почувстваме спокойни, срещайки трудността пред нас. Да пуснем каквото е нужно да пуснем, за да се почувстваме изцяло ок с това, което е пред нас.
3. От позицията си на спокойствие правим крачна напред. Съзнателността е единственият инструмент, който може да превърне живота ни в персонален акселератор на личностното ни развитие. Но единствено и само ако действаме. Цялата съзнателност, която тренираме има за цел да ни накара да предприемем „правилното“ за нас действие. От позицията ни на спокойствие. Когато пристигнем в този момент на спокойствие, е нужно да направим следващата си стъпка – да започнем да пишем мейла, който трябва да напишем, да започнем разговорът, който трябва да проведем, да започнем работа по първия булет на проекта ни и т.н. Но от позицията ни на спокойствие, увереност, стабилност, вдъхновение. Ние обикновено правим нещата бързайки, с усещане за напрегнатост, липса на време и т.н. Вместо това – стремежът ни с вас е да действаме, но от позицията си мир, вдъхновение. С усещане за радост, че имаме възможност да правим това, което правим. И цялата любов, която ни е налична в този момент. Ако все пак усетим, че е все още трудно за нас да предприемем действие – може да станем, да се раздвижим физически, да потичаме за 5-10 минути навън. Това ще ни даде допълнителна инерция за движение и помага да направим стъпката, която има да направим, за да продължим напред. :)

Когато задобряваме в преодоляване на трудното, ние вместо да бягаме от трудното, започваме да използваме трудното, за да създадем още повече спокойствие в себе си и от позицията на това спокойствие да минем с усмивка през това, което е пред нас и да продължим напред обогатени.

Както по-рано уточнихме – това е прост процес, но изисква практика. Дори само първата стъпка – да забележим трудното и да си позволим да го почувстваме без да избягаме, е всъщност доста голям напредък. Дори само тази първа стъпка е феноменално трансформираща.

С втората стъпка ние вече влизаме в умението да трансформираме трудното. Да намерим мир и дори удоволствие в усещането за трудност. Във възможността, която възниква за нас да израстем. В дълбокото осъзнаване, че вместо да избягаме от трудното, ние може да останем и да се отворим за него. Да се отпуснем в него. Да избираме с усмивка да присъстваме в него.

Третата стъпка е действието. Ние може да медитираме и визуализираме години наред, но това не е достатъчно. Ние завършваме трансформацията на трудното в лесно, единствено и само когато действаме. Ние не действаме на сляпо, задъхани от бързането си, а правим малки, спокойни и постоянни стъпки напред. С увереност и с усмивка.

После повтаряме този процес отново, отново и отново. Докато стане част от нашата идентичност. Докато се превърнем в човекът, който прави трудното да изглежда лесно. :)

Разбира се, това не означава, че целия стрес, хаос и трудности ще изчезнат от живота ни. Напротив! Ние всъщност ще сме хората, които познават трудното и хаоса по-добре всякога и от всеки друг. Просто защото вече ще познаваме добре трудното. Ще можем изцяло да присъстваме в трудното с усмивка, с приемане, със спокойствие. С приятелско отношение. И от тази позиция вече съвсем спокойно ще създаваме живота, такъв какъвто за нас си струва да бъде изживян. Със съзнанието, че животът, който си струва да бъде изживян не е живот без трудности, а живот, в който преодоляваме трудностите и продължаваме напред.

Радвам се, че заедно вървим по този път! :)

Ако искате да получавате други статии свързани с изграждане на повече съзнателност в ежедневието ни – запишете се за мейллистата ми ТУК. :) 

1. Ясно виждане. Ясно виждане е умението да виждаме какво реално се случва с нас и около нас, свободни от собствените ни драми, фантазии, ограничаващи вярвания и замъгляващи емоции. В реалността, когато нещо се случи, просто нещо се е случило – то не е изначално добро или лошо. Добро или лошо го прави историята, която започваме да си разказваме за това, което се случва. Когато не сме съзнателни, историята се пише сама в главата ни, на автопилот и за един нетрениран ум – тази история в 99% е негативна. Ние се вкопчваме в историята, въртим я хиляди пъти в главата си, виждайки я все по-лоша и разочароваща, и разбира се – изпитваме страдание. Ако сме съзнателни обаче – ние започваме да забелязваме, че някакъв сценарий се върви в главата ни и че този сценарии не е реалността, а е просто една интерпретация на реалността. Ясно виждане означава да виждаме историята в главата си и да виждаме как тя е нещо отделно от това, което се случва в реалността. Означава да разберем, че ние сме автори на интерпретациите в главата си. А щом ние сме автори на тези интерпретации – ние може да ги променим. Когато за повече време практикуваме ясно виждане се случва нещо интересно – започваме да осъзнаваме, че няма за какво да страдаме. Защото когато виждаш ясно – ти започваш да виждаш нещата в тяхната същина, а същината на нещата винаги е красива и докосваща сърцето ни, независимо как изглежда на повърхността. 
2. Съзнателен избор. Това е изборът как да реагираме на това, което се случва с нас и около нас. Ако следваме автоматичните си истории и поведения – тогава нямаме избор. Тогава животът ни се случва на автопилот. Изборът, като функция на живота, възниква в пространството, което съзнателността отваря за нас. В паузата между стимул и реакция. В тази пауза ние може да направим „добър“ или „лош“ избор. „Лош“ е избор основан на страх, на това какво хората ще си помислят или на това да следваме само какво трябва да правим, а не какво усещаме желание да направим. „Добър“ избор е този избор, който е подравнен към това, което вътрешно искаме, което ни кара да усетим, че сме живи, независимо от чуждото мнение и независимо от собствените ни ограничения, и страхове. „Добър“ избор също означава избор, който е зрял, дългосрочно полезен и обогатяващ, както за теб, така и за хората около теб.  Ще познаете добрия избор по усещането за мир, фино спокойствие и яснота за действие, които той създава в нас. Вие, като един върл перфекционист, може би ще се стараете към 100% добри избори, но в моя свят оптималното е да се стремя към 80% правилни избори и да оставя тъмната ми страна да се забавлява с останалите 20%. Каквото и да решите – моментът на избор, моментът на взимане на категорично решение е моментът, в който реалността започва да се създава. И не забравяйте – бавните решения убиват хората по-бързо. Т.е. освен да тренираме съзнателен избор, нека тренираме да го взимаме по-бързо. :)
3. Действие. Съзнателност без действие е куца съзнателност. То отново е заспало състояние. Хората понякога ми казват: „Осъзнавам ясно и искам да спра цигарите, но още не му е дошъл момента.“ Ако постоянно говориш как не е ок да пушиш и всеки ден си палиш цигарата – ти си заспал в своето невежество. И това, което се случва в реалността е че, ти просто използваш съзнателността като поредното оправдание, с което да се почувстваш поне малко по-добре, заради лошия си избор и действия, които правиш. Ако постоянно разказваш колко готин проект имаш за създаване, но не сядаш да работиш по него системно и последователно – същата история. Същото спане. Целия живот е движение. Постоянна промяна. Действие в движение. Действие без наблюдение е спане. Но и наблюдение без действие – е също спане. Ние сме тук да създаваме, да творим и действието е инструментът, с който най-силно творим живота си.

Когато нещо нараняващо (или поредица от нараняващи ситуации) се случи в живота ни, ние често започваме да мислим, че светът не е справедлив. Че това, което се случва е твърде много за нас. Твърде болезнено. Твърде трудно. Твърде нараняващо.

В такива моменти обикновено фокусът ни е изцяло към нас – към това, че само ние страдаме в този момент и че ситуацията не е друга освен болезнена. Искам обаче да ви напомня следното – всеки от нас е бил в депресия, всички имаме някакъв вид болка и загуба в живота си, всеки от нас е преживял нараняващи ситуации, всеки е бил отчаян на своето дъно. Не си само ти.

1. Първо – не бях отделяла качествено време за ревизия на визията ми може би повече от 6 месеца. Съответно хаосът, мъглата и чуденето в главата ми се бяха увеличили повече от обикновено, което за мен е огромен алармен знак, който показва, че е време да спра и да вложа време в това да организирам насъбралия се хаос и наново да си създам яснота, която да ме вдъхновява и дърпа напред.
2. Второ – започвайки да правя ревизия на визията си, осъзнах, че имам нужда допълнително да опростя начина, по който си създавам визията и да си заложа нов, по-работещ за мен процес, който да ме води в реализирането на тази визия. В резултат на това, почти изцяло промених както начина, по който залагам визията си, така и процеса, който да следвам и който максимално да ми помага за изпълнението на тази визия.

Преди живеех с фантазията, че веднъж като си направя перфектния сетъп на графика (и живота) – той ще ме води напред завинаги. Малко по малко обаче, осъзнавам, че вървейки напред в личното си развитие, човек е нужно постоянно, наистина постоянно да опростява и променя подходите, инструментите, процесите, които да му помагат да се движи напред. Или както един от любимите ми цитати казва:

Това, което те е довело до тук, няма да те заведе там. :)

1.Умението да бъдеш човек с добро сърце (конкретна практика – разбиране и не отговарям на лошото с лошо). Всички имаме склонността да делим хората. Този е такъв, онзи, онакъв. Първите имат такава характеристика, вторите имат онакава характеристика и т.н. Нормално е. Каквото и да се случва, мозъкът ни веднага иска да създаде история за това кой е добър, кой е лош, с кой е ок да бъдем близки и от кой трябва да се пазим. А и ние самите доста по-добре осмисляме себе си, хората и живота чрез създаване на някакви структури, концепции и разграничения.

Аз съм изключително аналитичен и практичен човек, и за мен например също е доста важно да има ясна структура, и разпределение. Това ми помага да мисля доста по-ясно и целенасочено.

Най-прекрасните хора, които познаваме са тези, които познават поражението, познават страданието, познават борбата, познават загубата и въпреки това са намерили път, по който да се измъкнат от дъното. Тези хора притежават истинска признателност, истинска чувствителност и такова разбиране към живота, че то ги изпълва със състрадание, нежност и дълбока любов. Прекрасните хора не се случват просто така.

 

Елизабет Кюблер

2. Задълбочаване на съзнателността (конкретна практика – задаване на много ясни и конкретни намерения). Ние създаваме своя живот на база на изборите, които правим. Изборът обаче е функция на съзнателността. Без съзнателност – ние нямаме избор, а живеем автоматично. Изборът, като функция на живота, възниква единствено и само в пространството, което съзнателността отваря за нас. В паузата между стимул и реакция. Там е мястото, в което се зачева и започва да се ражда реалността.

През последните 5 години, развиването на по-голяма съзнателност за самата мен и за живота като цяло е една от основните насоки, които изучавам и практикувам. До скоро моята дефиниция за съзнателност беше следната: „Умението да забелязваме това, което остава незабелязано.“ Т.е. да забелязваме всички мисли, емоции и модели на поведение, които въртим автоматично и които не ни помагат да вървим напред. И процесът, който насочено упражнявах до сега е забелязване – пауза – избор – действие. Преди около 3-4 месеца обаче, в мен възникна осезаемо усещане, че нещо съществено ми липсва в концепцията за съзнателност. И едва преди около две седмици, гледайки едно видео зацепих, че нещото, което не бях дефинирала отделно и много ясно в цялостното ми разбиране за съзнателността е – ясно намерение. :) Без ясно намерение ти пак можеш да забелязваш своите непродуктивни модели и пак можеш да си даваш пауза – време, в което да ги обмисляш. Което всъщност си е бая работа. И то много съществена работа. Но без ясно намерение твоите избори и действия са доста по-хаотични, доста по-бавни и им липсва достатъчно стабилна основа. Което пречи да получаваме да получаваме желаните резултати по-бързо и да ги задържаме във времето, за да създаваме наистина качествена промяна в живота си.

Ние като човешки същества сме може би единствените, които можем да осъзнаваме себе си и света около нас. И за нас, съзнателността е кажи речи единственият инструмент, чрез който можем да наблюдаваме, да анализираме, да си правим изводи и на база на тях – да променяме това, което е вътре и извън нас, за да създаваме живота такъв, какъвто искаме да го живеем. Но съзнателността е почти безполезна ако ние нямаме много ясно намерение какъв точно живот искаме да живеем. :) Затова, следващия етап от съзнателността, които си залагам да практикувам по-целенасочено е задаването на много ясни намерения и изчистването на всички „ако-та“ от пейзажа. 

Да можеш да си поставяш ясни намерения без чудене, изисква доста познаване на себе си, на твоите лични ценности и това, което е важно за теб. Изисква се и доста зрялост, за да можеш да взимаш категорични решения, да оставаш приравнен към наистина важното и да довършваш нещата с постоянство до край, а не по детски да се отказваш по средата, защото е трудно или защото постоянно се разсейваш с всичко ново, лесно и удобно, което възниква по пътя ти и се опитва да открадне твоето внимание. За някой хора тази зрялост не звучи много секси, но наградата, която получаваш накрая – съзнателното създаване на твоя собствен живот, по твоите собствени правила, си струва усилието. И вярвам, че когато задобреем достатъчно в умението да създаваме живота си с намерение – това, което в началото наричаме усилие, все повече започва да се превръща и да се усеща като истинска игра за нас. И тогава животът става наистина секси. :)

Единствената революция, която наистина може да промени света, е революцията в нашето собствено съзнание.

Ръсел Бранд

3. Мислене за изобилие (конкретна практика – не реагирам на моята или чуждата дребнавост, напомням си да живея от позиция на изобилие, а когато се подхлъзна – практикувам прошка към другите и себе си). Тази година искам да приключа отношенията си с дребнавостта. Искам да спра моето лично дребнаво мислене и действия спрямо другите хора и света. И да спра да реагирам на дребнавото мислене и действия на хората към мен. Искам да спра да толерирам дребнавост под каквато и да било форма в живота ми. Много и различни ситуации през изминалата година постоянно ми обръщаха внимание, че има нужда да обърна внимание на тази насока. Но това, което наистина ме накара да се замисля и да си поставя ясно намерение да приключа с дребнавостта е отношението на някои хора към Програмата ми за полезни навици през последните няколко месеца. Имаше хора, които изискваха от мен да давам обяснения защо цената на Програмата е 30лв., а не 20лв. Имаше изискане към мен да променям Програмата за хора, които се чувстват по-специални. Имаше хора, които участват в Програмата и без мое позволение копират или споделят с други хора безплатно моите обучения, което според мен е много некоректно, дори да става дума да ги споделяте с партньора си или с някой ваш близък. В началото, сблъсквайки се с всички тези неща започнах да давам обяснения. Да се защитавам. Да опитвам хората да ме разберат. Защото в този обмен сме двама и за мен е важно ако човекът е получил нещо от мен, да уважава условията, които аз съм поставила за ползване на Програмата. Но малко по малко започнах да разбирам, че докато се обяснявам за дребното, губя ценно време за голямото. И ако искам да правя по-големи и смислени неща в този живот, за мен става изключително важно да спра да заемам времето си с дребни неща като това да убеждавам някого, че някое мое обучение струва повече от 10лв. разлика. Или да обяснявам на някого защо е нужно да уважава авторските ми права и да не споделя съдържанието с друг, който не си е платил цената, която съм поставила за ползване. Не, че не мога да продължа да се обяснявам. Разбира се, че мога. Но, не искам. Защото е дребнаво. Извинявам се на хората, които биха се почувствали обидени от написаното тук. Вярвам, че правилните за мен хора ще ме разберат правилно. За мен на този етап става изключително важно да развия в себе си mindset за изобилие, което вярвам, че така или иначе е налично за всеки един от нас. Просто ние блокираме способността си да го получаваме с всички лимитиращи вярвания и непродуктивни модели, които носим. И дребнавостта е един от най-спиращите ни непродуктивни модели.

Да изхвърля дребнавостта от живота си ще бъде предизвикателна задача за мен, основно защото всичко, което правя, го правя с отдаденост и любов, и все още приемам доста от коментарите, мненията и реакциите на хората лично. А да приемаш нещата лично е част от основата на дребнавостта. Усещам обаче, че това става твърде голямо бреме за мен и съм готова да положа усилие, и да го пусна. Простих на когото трябваше, простих и на себе си. И продължавам напред. Ако четеш тази статия, може би за теб също е време да опиташ да се разделиш с дребнавостта? Вярвам, че е така! :) Ако ние с вас успеем поне малко да загърбим дребнавостта, това ще ни позволи да мислим и отдаваме енергията си за изпълнение на много по-големи, по-полезни и по-въздействащи проекти. А това вече е нещо, за което наистина си струва да влагаме времето и енергията си! :) 

Ако откажеш да приемеш нещо по-малко от най-доброто, най-вероятно ще го получиш.

Арнолд Шварценегер

Това е, другари! :)

За мен тези 3 насоки ще бъдат наистина предизвикателни за практика. Защото да отговориш инстинктивно с ярост е много по-лесно отколкото да бъдеш съзнателен и да отделиш време, в което да проявиш разбиране и да помислиш как най-добре да реагираш от позицията на добро сърце. Защото въпреки съзнателността е трудно да се променим. И защото страхът от недостиг и егото са толкова силно заложени в повечето от нас, че дребнавостта е наистина подхлъзваща.

Но въпреки това искам поне да опитам да бъда част от хората, за които статистиките не важат. Искам да мога да трансформирам страданието в спокойствие и дори в радост. Искам когато някой е до мен да усеща негласно позволение да бъде себе си. Искам да живея дните си с ясно намерение, а не като случайно хрумване. Искам да изхвърля енергията на страха, недостига и безпокойството от полето си и да се науча да живея от позицията си на изобилие. Искам поне 80% от изборите, които правя да ме водят към моя по-добра версия, а не да ме връщат назад. И съм готова да използвам всяка мисъл, емоция и ситуация, които възникват в живота ми като игрище да практикувам тези 3 насоки за усъвършенстване. Колкото си спомням повече да го правя, толкова по-добре! Знам, че малко по малко ще виждам желаните промени в себе си. :)

Каня ви да практикувате заедно с мен. :)

Защото, хей – имаме го този живот и по-добре да се постараем да го живеем с намерение, отдадено и от сърце! Нали?

Ако тази статия ти е харесала – запиши се да получаваш други мои статии ТУК. :)

Искам днес с вас да разгледаме малко по-детайлно какво означава да имаме куража да бъдем истински и защо това е наистина важно за нас.

Ако наблюдаваме себе си всеки път когато се чувстваме зле, ще забележим, че това много често е резултат от ситуации, в които не сме били истински. Не сме били естествени. В някои ситуации се правим на твърде готини, в други – на твърде незначителни. Често вършим неща и ходим на места, не защото сме го обмислили и преценили, че наистина ни харесва и имаме нужда, а само защото това може да ни накара да изглеждаме готини в очите на другите. Често и представяме живота си в картини, които обаче не отговарят достатъчно на начина, по който наистина живеем. Отново – от желание да изглеждаме готини и важни или от страх да не бъдем отхвърлени (от другите или от самите себе си). А понякога правим всичко това просто от незнание какво друго да направим, за да внесем поне малко разбиране, любов и радост в дните си.

Проблемът тук е, че когато не сме истински, а играем някакъв фалшив образ, това създава в нас вътрешна разпокъсаност и ниска самооценка. И тогава – независимо колко готин изглеждаш ти и животът ти за останалите, ти страдаш.

Това, другари, е наистина голям проблем.

Мариса Пиър е един от най-известните хипнотерапевти в Британия. Работи с кралски особи, музиканти, актьори, известни личности от най-висок ранг. След над 30 годишна практика тя споделя, че основната причина да си нещастен, независимо колко си известен, богат и колко много влияние имаш, е това че нямаш куража да се покажеш такъв какъвто си, истински. Маските, които носим, за да получим одобрение и да се харесаме на другите, страхът да бъдем истински е това, което ни пречи да се докоснем до смисълът и радостта, които животът може да ни предложи.

Наскоро Екхарт Толе разказа за многото начини, по който социалните медии все повече усложнят и увеличат поводите, по които хората не се показваме такива каквито сме, а преувеличаваме личността и живота си. И така си създаваме вътрешна разпокъсаност. Сега, когато всяко мнение, всеки пост, всяка похвала или снимка от ваканцията ни могат да достигнат до много на брой хора, ние имаме изключително добър инструмент, чрез който да си създаваме един много изтънчен и супер полиран образ за пред хората. По този начин за нас е по-лесно от всякога да живеем във фалшива идентичност – нещо, което неизбежно води до страдание.

Надявам се вече започвате да правите връзката, че да живееш смислен живот в много голяма степен означава да живееш живот, в който имаш куража да бъдеш истински. Да поддържаме фалшиви образи е твърде висока цена за нас. Изисква прекалено много време и енергия да поддържаме и защитаваме фалшивите си образи или да оправдавам нечии чужди очаквания. Тези време и енергия можем да вложим в това да създаваме нещо смислено, ценно и красиво за нас.

Какво обаче означава да бъдеш истински?

Лично за мен този въпрос до сега е имал само един отговор – да поддържам мисли, думи и действия в една посока. Когато и да съм имала разминаване между тези три елемента – това ми създава огромна вътрешна разпокъсаност, недоволство, загуба на време и като резултат – страдание. Това е валидно за всичко, което правя. Дори и когато пиша. Когато например се хвана, че имам твърде голямо напрежение докато пиша, забелязвам, че понякога причината е желанието ми да напиша нещо завъртяно или много умно, което да ме накара да изглеждам по-готина. Но това не съм аз, защото аз в естественото си състояние пиша и говоря максимално опростено. Тогава моите опростени мисли влизат в разрез с моите сложни действия и това ми създава напрежение. Ако аз не съм достатъчно съзнателна да забележа какво се случва – мога да продължа да упорствам и да търся сложни изрази и описания, които да ползвам, заради несъзнателното си желание да се покажа готина. И това би ми коствало доста усилия, време и енергия. От друга страна – ако аз в този момент си спомня да бъда истинска и пусна желанието си да съм „готина“ (каквото и да значи това в моята глава за конкретния момент), напрежението ми осезаемо пада и аз мога да продължа с писането си доста по-лесно, бързо и приятно. Това е пример, валиден за всичко останало, което правим – писане на мейл с отговор към важен клиент, поведението ни по време на важна служебна или лична среща, решението дали да посетим дадено събитие или не и т.н. Във всяка ситуация ние правим избор – да бъдем истински или да бъдем фалшиви. И както се досещате – да бъдеш истински изисква повече кураж.

Да поддържам мисли, думи и действия в една посока е толкова важен принцип за мен, че преди 3 години си направих гривна (всъщност направих няколко!), която постоянно да ми напомня да имам кураж да бъда истинска всеки ден, във всяка ситуация и във всичко, което правя. Разбира се, не успявам на 100%, но самото намерение да го правя отваря за мен пространство, в което бих могла да съм такава в максимално много случаи.

Всеки път когато имам куража да бъда истинска, аз намалявам вътрешната си разпокъсаност и подсилвам моята вътрешна консистентност. А натрупана, тази вътрешна консистентност ми дава изключителна увереност, стабилност и доверие в себе си и във всичко, което правя.

До сега никога не съм се замисляла как по-детайлно и ясно да обясня какво значи да бъдеш истински, какво значи да поддържаш мисли, думи и действия в една посока, и как всъщност го практикуваш. Но наскоро гледах серия от видеа на Брене Браун и разбрах, че от нейната научна дейност тя е извела 10 насоки за живеене с пълно сърце. Смятам, че тези 10 насоки дават изключително добро описание на онова, което аз наричам живеене с кураж да бъдеш истински. :)

Ето ги и 10-те насоки :):

1. Развиване на автентичност. Пускане на мисленето „какво биха си помислили хората„. Няма по-автентични или по-неавтентични хора. Автентичността е практика, която избираш да практикуваш всеки ден. А понякога всеки час на всеки ден. Автентичността е избор. Когато говориш с някой е избор дали да покажеш кой си наистина или да се правиш на друг (много готин или много незначителен). И за да направиш избора да бъдеш автентичен ти трябва да пуснеш притеснението си от това какво ли ще си помисли другия ако те види такъв какъвто си. Да пуснеш и собственото си желание да бъдеш някой друг. Автентичността, както и неавтентичността са заразни. Ако си сред неавтентични хора, ти самият започваш да фейкваш – смееш се на шеги, които не са ти толкова забавни, правиш се, че ти е комфортно, когато не ти е комфортно, правиш неща, които не ти носят истински смисъл и радост, и т.н. Всички го правим когато сме сред неавтентични хора. Но ако си сред автентични хора, самото им присъствие, тяхното държане, техният начин на живот, тяхната естественост ти дава негласно позволение, спокойствие и пространство, ти също да бъдеш истински. Без притеснение.
2. Проява на разбиране и съчувствие към себе си. Пускане на перфекционизма. Едно от най-бруталните неща, които всички перфекционисти следва да разберем по-ясно е, че перфекционизмът не е стремеж към подобряване, както се заблуждаваме и което всъщност наистина е нещо готино. Перфекционизмът в основата си е начин на мислене и чувстване, който звучи нещо такова: „Ако изглеждам перфектно, работя перфектно и живея перфектно, аз мога да избегна или минимизирам срама, вината и осъждането от другите и себе си“. Ние си разнасяме перфекционизма, мислейки, че той ни защитава от това да бъдем наранени. Но реално – перфекционизмът ни защитава от това да бъдем истински видени от другите. И тогава за нас става важно да изградим разбиране и съчувствие към себе си, че не винаги сме перфектни. И че това всъщност е ОК.
3. Изграждане на гъвкав и устойчив характер. Пускане ролята ни на жертва и стратегиите ни, с които бягаме от трудното. Повечето, да не кажа всичките ни проблемите са причинени от това, че бягаме от трудното. Бягаме от това да проведем труден разговор, да вземем трудно решение, да започнем труден проект, да го довършим до край, да се поставим в трудна ситуация и т.н. А понякога трудността е в това просто да съумеем да се успокоим, да намерим начин да се вдъхновим или да поседим насаме със себе си и объркаността си. Хората сме си измислили хиляди стратегии да бягаме от трудното – пушене, пиене, прекалено много храна, трева, наркотици, пазаруване, безсмислени разговори на по бира, безцелстване в интернет. Всичко това са инструменти, с които се разсейваме от трудното. Инструменти, които ни помагат да се разсеем от онова, което е твърде болезнено да преодолеем – трудното. Ние всички бягаме от трудното. Затова за нас е важно да бъдем съзнателни, да забелязваме стратегиите, по който бягаме от трудното и да се справя с тях. За нас е важно да се влюбим в трудностите на живота.
4. Поддържане на благодарност в живота ни. Пускане на постоянните ни мисли за недостиг и страх от неизвестното. Умът и тялото ни са настроени на мисли/усещане за недостиг и страх от неизвестното. Това е нашият дефолт. Това са 300 000 мил. год. еволюирала негативност. Ако искаме да се справим с тази негативност, ние следва много концентрирано и целенасочено да работим върху менталното и емоционалното си състояние. И една от най-важните насоки по този път е култивиране на благодарност в ежедневието ни. Няма човек, който да изпитва наситена радост в живота си без това да е свързано с активна благодарност. Пътят до сърцето ни е изграден именно от моменти на благодарност. Но не онези спорадични, „специални“ моменти, които се случват веднъж в годината, а тези моменти, които присъстват за нас всеки ден – изгревът, хубавата закуска, прекрасното капучино, радостта от движението на тялото ни, радостта от това да проведеш искрен разговор, да помогнеш на партньора си в миенето на чинии, да свършиш задача, която е наистина смислена за теб, да бъдеш опора за някой близък приятел в труден негов момент, да научиш нещо ново и интересно, да кажеш нещо хубаво на магазинерката в магазина, да се усмихнеш и т.н. Това са моменти налични за всеки един от нас, всеки ден, постоянно. От нас се изисква да се научим да ги забелязваме, да спираме за няколко секунди и да усетим, да научим ума и тялото си какво означава емоция на благодарност.
5. Развитие на интуицията и доверието ни в живота. Пускане на нуждата ни от сигурност. Всички обичаме сигурността. То е като вроден инстинкт. В момента, в който усетим несигурност – изпадаме в паника, почваме да взимаме тъпи решения, опитваме се да контролираме събитията, да ги върнем както са си били, така че отново всичко да е „под контрол“. Да бъдем истински обаче, означава да са научим да сме ок с несигурността. И в един свят като нашия, изцяло изграден от постоянна промяна, несигурност и хаос, единственото нещо, което ни дава стабилна основа, колкото и ефимерно да звучи е вярата ни – доверието в живота. Не вярата, че всичко ще бъде наред, а че всичко Е наред, такова каквото е. И че ние може да се справим каквото и да се случва.
6. Поддържане на креативност в живота ни. Пускане на желанието ни да се сравняваме с другите. Ако трябва да посочим само едно нещо, което най-силно ни доближава до същността – това е креативността. Креативността е нещото, което ни помага да си спомним ролята на създатели. Дава ни вярата, че може „да направим от нищо нещо“. А това от своя страна развива в нас кураж, че може да се справим с неизвестното. Креативността, творчеството е нещо, което съзнателно следва да развием и поддържаме в ежедневието си. Рисуване, фотография, поправяне на коли, готвене, каквото и да е. Потиснатата и неизползваната креативност създава в живота ни скръб, ярост, гняв, осъждане, срам, тъга. Ментално, емоционално, дори физически – на нас ни е нужно да се занимаваме с някакъв вид творчество.
7. Осигуряване на достатъчно периоди за игра и почивка. Пускане на изтощението като символ на статус и продуктивността като символ на личната ни стойност. Повечето от нас не можем да си почиваме. Не можем да играем. Просто не сме свикнали да го правим. Да можем да играем означава да можем да се въвличаме в дейности за забавление, вместо за някаква сериозна и конкретна цел. В повечето случаи ако нямаме конкретна цел, хората гледаме часовника и си казваме: „ОМГ, стана 16ч. и аз нищо съществено не съм свършил„. Дори когато е почивен ден! Дори когато сме болни и лежим вкъщи, често може да се хванем да мислим нещо от сорта на: „Ок, поне докато съм болен и лежа у нас, мога да свърша няколко къщни задължения.“ Как да задобреем в това да внесем повече игра в ежедневието си? Не знам. Лично аз, като един доста голям работохолик, започнах просто да слагам тези дейности в графика си и се уча да гледам на тях като на наистина важен ангажимент. Понякога работи! :)
8. Поддържане на спокойно състояние. Пускане на тревожността като начин на живот. Реално това е умението да оставаме спокойни във всякакви ситуации. И това е умение, което се изгражда и практикува. Как? По различни начини. Основният е като практикуваме да НЕ реагираме веднага на това, което се случва. Каквото и да се случва, вместо веднага да се въвличаме в ситуацията, да започваме да си разказваме някакви истории колко е зле и несъзнателно да се въвличаме в неприятни тревожни състояния, ние можем просто да вдишаме, издишаме и когато се усетим спокойни, чак тогава да обърнем внимание на ситуацията. Питаме максимално много въпроси, за да разберем максимално ясно и трезво какво се случва. Дори може да решим да обърнем внимание на тази ситуация по-късно. Това, което ще установим когато не реагираме веднага на дадена ситуация е, че много от тези ситуации губят стойност за няколко дни или дори часове. Хората променят мнението си, случва се нещо, което разрешава ситуацията и т.н. И реално нашите моментални тревоги са били напълно излишни.
9. Вършене на наистина смислена за нас работа. Пускане на съмнението в себе си и това какво „трябва“ да правим. Да живеем с кураж да бъдем истински означава да имаме кураж да правим това, което обичаме истински. И ако сме достатъчно късметлии, че това, което обичаме да правим ни носи пари – супер. Но ако не ни носи пари – това не е оправдание да не го правим. Има хиляди хора, които живеят истински и от сърце, докато работят дневната си работа и след това се занимават с нещо, което наистина обичат. Всеки от нас трябва да намери нещо, което наистина обича да прави и което му носи смисъл. Без оправдания, че нямаме време, пари или енергия, че няма кой да го оцени и не знам си какво още. За мен, да седна и да напиша тази статия е нещо, което ми създава усещане за смисъл. Би ми било изключително приятно да знам, че на теб тази статия ти харесва. Но ако не ти харесва – истината е, че за мен не е от толкова голямо значение, тъй като аз пиша тази статия най-вече, защото обичам да пиша. Заради самия акт на писане, който ми носи удоволствие. На никой не съм обещавала, че ще пиша винаги бестселъри и мега добри статии. Ако аз се напъвам тази статия да ти хареса, аз неминуемо ще се отклоня от това да бъда истинска и това неминуемо ще ме доведе до страдание. Коя е наистина смислена работа за теб? Може би е да правиш свещи, да поправяш коли, да общуваш с клиенти, да създаваш някакъв продукт и т.н.
10. Поддържане на смях, пеене и танцуване в живота ни. Пускане на желанието да бъдем готини в очите на другите и желанието да контролираме всичко. Всички искаме да изглеждаме готини и „на място“. Това ни спира да се смеем прекалено силно. Да казваме понякога тъпи, но пък смешни вицове. Да танцуваме прекалено смело. Всички искаме да сме добри във всичко, с което се заемем. И това ни спира да пробваме нови неща, в които не сме добри. Спира ни да задаваме въпроси. От друга страна – да се смеем, да изглеждаме глупави, да танцуваме – тези неща са неща, които ни помагат да бъдем истински. :)

Другари, това са нашите 10 насоки, по които бихме могли да развием кураж да бъдем истински – когато сме с други хора, но и когато сме насаме със себе си. За нас това е важно, защото само ако имаме куража да бъдем истински можем да взаимодействаме със света около нас от позиция, в която усещаме личната си стойност и значимост. А това ни помага да бъдем удовлетворени и да продължаваме напред, дори и когато минаваме през не много приятните периоди от живота си.

Дали от тук насетне, знаейки и практикувайки тези 10 насоки, винаги ще имаме куражът да бъдем истински?

Нямам си на идея!

Най-вероятно не, просто защото в много ситуации автоматичните ни реакции са толкова бързи, че дори няма да хващаме моментите, в който отново влизаме в някоя от заучените си роли.

Единственото, което можем да си обещаем е, че всеки път когато си спомним да практикуваме, (а смятам, че това ще става все по-често) – да даваме най-доброто от себе си наистина да имаме кураж да бъдем истински и да живеем от сърце. Всеки такъв момент на съзнателност, за нас ще бъде момент на победа.

:)

Аз продължавам да практикувам да бъда истинска.

Каня ви да практикувате заедно с мен.

Знам, че си заслужава, защото знам, че усещането да бъдеш истински е трансформиращо. :)

Най-смелият акт на дълбока дързост е да обичаме себе си и да си помагаме взаимно в процеса на превръщането ни в истински хора.

Брене Браун

Запиши се да получаваш други мои статии ТУК. А ако ти е време да поразтребиш непотребното около себе си и да започнеш да се приравняваш към истинските си приоритети – очаквам те в моя 90 дневен курс по минимализъм и опростяване на ежедневието ТУК. :) 

Едно от уменията, които ще стават все по-съществени за усвояване занапред е умението да оставаме емоционално и ментално стабилни, независимо от нарастващата комплексност и хаотичност на света около нас. Да бъдем емоционално и ментално стабилни означава да можем поддържаме състоянието на спокойствие или както ми се струва, че е по-приятно да се нарече – състоянието си на мир.

Когато сме в състояние на мир, ние не само сме по-спокойни и центрирани, но сме и много по-фокусирани, вършим работата си с по-голяма яснота, общуваме с другите хора по-емпатично, взимаме по-бързи и адекватни решения, мислим по-мащабно и не се поддаваме толкова лесно на дребнави мисли, разсейвания или прекален overthinking.

Преди няколко месеца попаднах на статия от Bodhipaksa (учител по будизъм), в която той разказва за състоянието на мир и днес искам да я споделя с вас. Тя е начин, по който бихме могли малко по-ясно да разпознаем усещането за мир в себе си и да започнем по-съзнателно да го практикуваме.

По-долу споделям преведената от мен статия, с някои корекции, които според мен помагат информация да бъде разбрана по-добре. Накрая добавям и стъпки, по които бихме могли да практикуваме състоянието си на мир. :)

–

Напоследък чета книгата „Буда преди будизма“ от Гил Фронсдал, която е превод на това, което се счита за едно от най-древните будистки учения. Интересното в тази книга е, че всичко е представено изключително просто. Няма никакъв осмократен път. Няма изложение на четирите благородни истини. Няма нищо свързано с карма или пък прераждания – тези термини се споменават само като вярвания, споделяни от други философии. Последствията от действията ни се разглеждат единствено и само в рамките на текущия ни живот. Няма и нищо свързано с нирвана или някакво бъдещо духовно просветление, което да очакваме. Щастието по никакъв начин не е посочено като нещо, към което има нужда да се стремим.

Единствената цел, за която се говори в тази книга е състоянието на мир.

Това е най-интересното. Усещането за мир, състоянието на мир, е целта. Само това. 

Не се споменават някакви конкретни начини, по които да постигнем този мир в бъдеще. Вместо това в нас се изгражда разбирането, че мирът е наличен сега.

В момента, в който забележа, че в мен възниква някакво неспокойно състояние, аз просто паузирам. В тази пауза мога да си задам въпроса: „Какво е нужно да направя или да пусна, за да мога да бъда в състояние на мир?“ И този въпрос често инициира някакви мои спонтанни действия.

Ако например се чувствам изморен или твърде превъзбуден от нещо, въпросът: „Какво е нужно да направя или да пусна, за да усещам мир“, ми създава желанието да си почина. Тогава аз оставям онова, което правя и започвам да наблюдавам това, което ме заобикаля, дишането ми, усещанията в тялото ми. Не търся да се почувствам щастлив или радостен. Просто търся усещането си за мир.

Докато се разхождам например, мога да си задам въпроса: „По какъв начин е нужно да движа тялото си, за да бъда в състояние на мир?“ Явно е нужно да се движа малко по-бавно и грациозно. Мога и да си задам друг въпрос: „По какъв начин е нужно да се храня, за да съм в състояние на мир?“. Разбира се, нужно е да се храня съзнателно, без да се опитвам да правя още две, три неща заедно с това.

Ако забележа, че съм твърде разтревожен и неспокоен, въпросът не е „Как да се отърва от това неспокойство?“. Правилният въпрос е: „Как да бъда в мир с това неспокойство?“. И когато си задам този въпрос, умът ми сякаш сам си знае и просто спира да се съпротивлява на неспокойството. Вместо това сякаш веднага го приема с разбиращо отношение. Реално, ние няма нужда да махаме неспокойството си, за да бъдем в мир. Ние може да сме ок с по-напрегнатите си моменти. Мирът и неспокойството могат да съществуват едновременно.

Въпросите, които споменавам не винаги възникват в главата ми като подредени думи в изречение. По скоро е като изградено разбиране в мен, че състоянието на мир е достъпно и аз просто трябва да извървя пътя до този мир. То е като да извървиш пътя към магазина до вас – ти не трябва да си разказваш някакви неща докато вървиш към магазина. Например не е нужно да си казваш: „Ок, сега тръгвам по пътя напред, после завивам в ляво покрай бутките, после продължавам напред, качвам се по стълбите…“ Единственото, което е нужно да знам е, че трябва да стигна до магазина и моите тяло, и ум сякаш сами си намират пътя до него. Нали? По същия начин е и тук – единственото нужно за мен е да си спомня, че мирът е мястото, до което искам да стигна, и тогава тялото и умът ми ме завеждат до там спонтанно.

В началото се изисква от нас повече мисъл/съзнателност, за да забележим неспокойното си състояние и вместо да се въвличаме в него, да паузираме и да опитаме различни начини, по който да извървим пътя до своя мир. След това обаче, колкото повече практикуваме, толкова по-малко интелектуален става този процес. Тогава е нужно само да си спомним, че искаме да отидем в състоянието си на мир и тялото, и умът ни сякаш интуитивно ни завеждат до там. Точно както в началото бихме изучили по-внимателно какъв е точно пътя до магазина, а след това отиваме до него съвсем автоматично.

Предполагам, че за повечето хора основна бариера по пътя към състоянието на мир е това, че когато сме разтревожени, стресирани, уплашени – нашата ситуация ни изглежда много солидна, истинска, напрегната. Тогава ние обикновено сме изцяло въвлечени в нея и дори не си спомняме за състоянието на мир.

Втората бариера е, че дори и да си спомним за състоянието на мир, ние мислим, че точно в този момент то не е налично за нас. Мислим си например: „Само да си изплатя кредита и ще съм по-спокоен.“ Или пък: „Само да сваля тези 20 килограма и ще ми е по-леко на душата.“ Или: „Само да мине този зает и напрегнат период и ще ми е по-спокойно.“ Тези мисли са всъщност несъзнателно отлагане на състоянието ни на мир. Отлагане до момент, който обикновено изобщо не съществува, защото ние продължаваме да измисляме нови и нови неща, които следва да се случат преди да може да бъдем наистина в мир.

Третата основна бариера са очакванията ни. Ние често имаме очакването, че мирът е някакво изключително  и наистина въздействащо усещане. И така, когато мирът настъпи и всъщност се оказва, че се чувстваме доста обикновено, тогава може да си помислим: „А, не може това да е мирът!“ и така да продължим да търсим някакво идеалистично състояние, отхвърляйки мирът, който вече е наличен за нас.

Решението и на трите основни бариери за стигане до състоянието ни на мир е изключително просто. То е това, за което вече стана дума – задаването на въпроса: „Какво е нужно да направя или да пусна, за да бъда в мир?“. Ние можем още сега да пуснем вкопчването си в историята, която си разказваме за това как нашата ситуация е много сложна и напрегната, и да почувстваме мир. Можем да спрем отлагането за по-подходящ момент, да оставим очакванията си настрана и да усетим мира, който присъства за нас сега.

„Какво е нужно да направя или да пусна, за да бъда в мир?“

Може би е нужно да пуснем желанието си да бъдем много готини и да си отдъхнем, да бъдем искрени, естествени. Може би е нужно да пуснем желанието си всичко да става на 100% както ние искаме. Може би е нужно да пуснем желанието си да се чувстваме важни и всичко да зависи от нас. Може би е нужно да пуснем фантазията, че всичко трябва да е направено перфектно и да го оставим да е „достатъчно добро“. Може би е нужно да намерим начин как да махнем от графика си задачите, който отдавна ни дразнят. Или да подредим това, което вече е станало твърде хаотично.

„Какво е нужно да направя или да пусна, за да бъда в мир?“

Откривам своя отговор. Правя каквото е необходимо. Вдишам, издишам. И мирът възниква за мен. Веднага.

А от позицията на мир, за нас вече става не само по-лесно, но и по-приятно да създаваме своя живот, който си струва да бъде изживян.

:)

–

Другари, практиката ни за следващата седмица е да си спомняме по-често да бъдем в състояние на мир. Практикуваме по следния начин:

1. Забелязваме когато някакво неспокойство, тревожност, напрежение възникне в нас.
2. Паузираме – когато забележим какво се случва с нас, опитваме да не се въвличаме в безпокойството си и в неприятната ни история за него, а просто паузираме – вдишаме, издишаме и обръщаме вниманието си към това, което ни заобикаля, дишането ни, усещания в тялото ни. Това ни дава една, две секунди съзнателност и спокойствие.
3. Спомняме си, че състоянието на мир е налично за нас и че в него ние по-добре да мислим, взимаме решения, вършим работата си, общуваме.
4. Задаваме си въпроса: „Какво е нужно да направя или да пусна, за да бъда в мир?“ и даваме малко време и тишина на тялото, и умът ни да опитат да намерят път към състоянието на мир. Правим каквото ни идва спонтанно да направим. Понякога може би ще трябва просто да поседим, да се фокусираме върху нещо около нас, а друг път – да си пуснем любима песен, да потанцуваме или нещо друго. 
5. И забележи – какво е усещането да бъдеш спокоен? Буден, активен, но все пак спокоен. Щом стигнеш до твоята дестинация – дай си няколко секунди и усети какво е всъщност усещането да бъдеш в състояние на мир. Как се чувстваш? Опитай съзнателно да го забележиш. Остани за малко там. Дай възможност на тялото ти запомни какво е да усеща мир. И се усмихни, разбира се! :)

Общото време за практиката ни е 3-4 минути. Идеята е от едно хаотично, напрегнато и неприятно за нас състояние, да можем бързо да приравняваме себе си в състояние на мир. Може би не винаги на 100%, но все пак да умеем да се приравняваме към състояние на мир, дори и когато части от нас са във fight or flight responce. Повечето хора постигат това несъзнателно, когато са сред природата, изкачват планини, плуват в морето, спортуват, пътуват надалеч, катерят се, карат сърф или уейкборд и т.н. (затова и тези преживявания се таргетират като „създаващи мир“ и са се установили като, както аз ги наричам: „обществени мечти“). Но нашата цел с вас е да практикуваме това състояние във всеки ден от ежедневието си – където и да сме, каквото и да се случва. Защото именно от ежедневното си състояние на мир, по-съзнателно и с радост създаваме живот, който за нас си струва да бъде изживян. :)

Това е практика за малко по-напреднали, защото първо е нужно да имаме добро ниво на съзнателност, за да забелязваме по-ясно историите в главата си. Както и тялото, и умът ни да имат някакъв предварително трениран път към спокойствие. Тогава става малко по-лесно да боравим със състоянията си. Но смятам, че въпреки това може да се справим.

Ама, другари, разбира се, че може да се справим! :)

Ок, следващата седмица практикуваме това! Let’s do this! :)

Запиши се да получаваш други мои статии ТУК. :)

Едно от нещата, които много незабелязано, но доста осезаемо внася напрежение в живота ни е това, че хората много често живеем през призмата на идеалите си.

Нашите идеали са фантазиите, които умът ни създава. Мислейки за себе си, за хората около нас, за живота, ние постоянно си фантазираме за това как нещата трябва да се случват, как другите трябва да се държат, какви ние трябва да бъдем, за да сме доволни от себе си, как трябва да се представяме, за да сме успешни и т.н.

Фантазиите могат да бъдат нещо такова:

• залагаш си много задачи за деня и си представяш как утре ще станеш много рано, още докато пиеш кафето си ще отметнеш една, две задачи, а после подхващаш другите и свършваш абсолютно всичко, точно както си го планирал, без нищо непредвидено да възникне по пътя ти;
• мислиш си за своя любим проект, с който отдавна искаш да се заемеш и си представяш колко ще ти е приятно да се занимаваш с него, как всичко всичко ще мине лесно и забавно, просто защото ти много обичаш да се занимаваш с този проект;
• очакваш своето първо дете и си представяш колко прекрасен родител ще бъдеш ти, как никога няма да допуснеш грешките, които наблюдаваш в родителите около теб;
• най-накрая си отделяш 3 часа в седмицата, за да седнеш и да помислиш върху визията си занапред и си представяш как за тези 3 часа ще се концентрираш много добре и ще измислиш най-накрая план за себе си, поне 10 години напред;
• започваш да работиш по важна за теб задача и си представяш как всичко ще изпипаш до най-малкия детайл, как нищо, ама абсолютно нищо няма да те склони да направиш компромис с каквото и да било;
• запознаваш се с някой, допадате си и веднага започваш да очакваш от този човек само правилни действия, само правилни коментари, само приятни предложения към теб. :)
• и т.н. :)

Фантазиите не са нещо лошо. Напротив – супер е хората да мечтаем, да фантазираме, да си представяме вдъхновяващи идеали, които да изпълват сърцето ни със смелост и хъс да вървим напред. Прекрасно е и когато в живота ни наистина всичко е подредено, когато това, което искаме се получава лесно, организирано, с удоволствие, с усмивка, с интригуваща елегантност.

В истинският живот обаче, много често възниква някакъв хаос, много често нещо непредвидено се случва, създава ни неяснота и стрес, или пък изисква повече време и така създава пропаст между нас и нашите идеали. А когато реалността не срещне нашите идеали – това веднага създава в нас вътрешно недоволство, дълбоко разочарование от себе си, гняв към другите или към живота като цяло.

В тези моменти ние автоматично приемаме, че напрежението от създалата се ситуация идва от живота, от нас самите като личности или пък от хората около нас. Първото ни автоматично предположение, когато нещо не се случи както сме си го фантазирали е, че ние не ставаме. Че другите нещо не са се постарали достатъчно. Или че животът като цяло е несправедлив.

Това обаче е погрешна интерпретация.

Ако седнем и съзнателно наблюдаваме какво се случва, това което ще открием е, че всъщност напрежението идва от нашите идеали. Поради две причини. Първо – ние не искаме да пуснем своите идеали. Ние искаме събитията в живота ни да се случват така както сме си фантазирали да се случат. Искаме хората да се държат така както сме предвидили, че трябва да се държат. И искаме ние самите, винаги и навсякъде, да бъдем човекът, който мисли, действа и постига всичко, точно според своите фантазии. Това, че тези искания не са реалистични, обикновено изобщо няма значение за нас. Всъщност ние дори не мислим дали е реалистично. Ние просто го искаме. И второ – ние изпитваме трудност в това да живеем истинския живот с всичките неясноти, пречки и хаос, които постоянно възникват. Тези неща не живеят в нашите идеали. Те не се вписват в нашите фантазии, затова изобщо не мислим за тях. Знаем, че е хубаво да се отворим за тях, да се справяме по-спокойно с тях, когато възникнат, но не сме свикнали да го правим.

Накратко – напрежението в живота ни не идва от хаотичните и нестабилни ситуации, които възникват по пътя ни, а идва от идеалите ни, от фантазиите, които сме си създали за това как трябва да се случват нещата в нашия живот.

Добрата новина е, че щом ние самите създаваме тези идеали, значи ние можем да ги променим! :)

Как правим това? Как да бъдем достатъчно съзнателни и да забелязваме когато нашите идеали ни създават излишно напрежение спрямо настоящия момент? Как да не сме замъглени от фантазиите си, за да можем по-спокойно да приемаме и преодоляваме нормално възникващите трудности?

Отговорът, другари, е: с практика! :)

И практиката, която ви предлагам да упражняваме, се нарича: да задобреем в живеенето на истинския живот. :)

Това е практика, чрез която когато ни възникне някакво безпокойство или напрежение в настоящия момент, да можем да пускаме желанието си нещата да се случват само по определен, приятен за нас начин, и така да се отворим за възможността да преминаваме със съзнателност и любов през всичко, което настоящия момент предлага, независимо дали то отговаря или не на нашите идеали.

Това е практика, чрез която наистина да задобреем в живеене на истинския живот – с неговите изключително въздействащи и опияняващо красиви моменти, и с неговите понякога болезнени и дълбоко нараняващи ситуации.

Ето как се упражняваме:

1. Забелязваме когато в нас възникне напрежение, гняв, съпротивление от ситуацията, която ни се случва в настоящия момент. Ако не забележим, че това се случва, ние автоматично навлизаме в негативността, държим се здраво за фантазиите си, сравняваме настоящия момент с тях и все повече се ядосваме, че нещата не се случват според нашия идеал. Ние не искаме това да се случва с нас. Няма смисъл да губим време и енергия, за да се съпротивляваме на настоящия момент. Затова нашата първа задача е да станем много добри в това да забелязваме когато в нас ни възникне напрежение към дадена ситуация. Ако не забележим какво се случва с нас – ние не можем да го променим. Просто защото не знаем, че нещо се случва. Но когато забележим какво се случва – тогава вече в живота ни възниква опцията да го променим. :)
2. Паузираме. След като забележим, че в нас има напрежение към настоящия момент, най-важното нещо е да си дадем няколко секунди пауза. В тези няколко секунди си спомняме, че безпокойството, което изпитваме не идва от ситуацията, която се случва, а идва от фантазията, която имаме за това как в живота ни всичко трябва да се случва идеално. Разбира се, можело е да се стане по друг начин, но тук и сега се случва нещо друго и вкопчването в нашата фантазия ни пречи да преминем по-лесно напред. Затова се опитваме да забележим какъв точно е нашия идеал. Кое е това, в което сме се вкопчили. Опитваме да забележим как нашето желание нещата да се случват по определен начин, ни създава трудност. Пречи ни да приемем това, което реално се случва. Пречи ни да продължим напред. И като резултат ни кара да страдаме. 
3. Пускаме фантазията и прегръщаме реалността. Съзнателно пускаме фантазиите си за това как трябва да изглежда настоящата ситуация и си позволяваме да се отворим за това, което наистина се случва. Позволяваме си да погледнем настоящия момент, без фантазиите ни. Вече нямаме перфектен сценарии, нямаме идеал. Успокояваме се. Отваряме сърцето си и приемаме настоящата ситуация като нашият нов идеал. Приемаме я за перфектна. Абсолютно перфектна. Независимо колко неприятна или напрегната е тя. Ние вече нямаме нужда всичко да е наред, нямаме нужда другите или ние самите да сме перфектни, затова прегръщаме реалността, каквато и да е тя, и с любопитство изследваме коя е най-добрата следваща крачка, която може да направим. Дори само тази практика – да подравняваме себе си да бъдем в мир с настоящия момент, каквото и да ни поднесе той, е трансформираща. Тя ни помага поне за малко да усетим лекотата от това да живеем в пространството на неутралност, където няма осъждане, няма съпротивление, няма оценки, няма недоволство, няма гняв. В това пространство животът просто се случва. Всичко е такова каквото Е. И ние сме ОК с това, което Е. Без фантазии, без драма. В това пространство на неутралност, каквото и да ни изкара от пътя – ние просто правим следващата крачка, подравняваме се с посоката, която сме избрали да следваме и продължаваме напред. :)
4. Правим своята следваща крачка напред от позицията на спокойствие и увереност, и продължаваме напред. Когато сме в мир с това, което се случва в настоящия момент и сме отворени с любопитство да изследваме и създаваме живота си, ние сме в най-добрата си позиция за действие. Затова последната стъпка от нашата практика е да направим това, което е необходимо да направим. Ако резултатът, който сме получили не ни е харесал, значи е нужно да променим нещо. Може би да опитаме нещо ново. Може би е нужно да напишем някакъв мейл, да проведем някакъв разговор, да придвижим важен проект напред, да си разпишем задачите за изпълнение в деня. Или нещо друго. Каквато и да е следващата ни крачка – ние може да я направим от позицията си на спокойствие и увереност. Спокойствие и увереност не защото всичко от тук насетне ще се случва лесно и перфектно, а защото ние вече знаем, че вместо да се напрягаме когато нещо неприятно се случи – ние можем отново да паузираме, отново да се отворим за настоящия момент и отново с любопитство да открием и направим следващата крачка напред. И така, малко по малко, задобряваме в живеенето на истинския живот. С неговите красиви изненади. И с неговите сриващи сърцето ни моменти.

Да задобреем в живеенето на истинския живот не е практика, която има за цел да ни накара да спрем да фантазираме, да намалим очакванията си или пък да унищожим идеалите си. :) Абсолютно не! Това е практика, която просто ни помага да не се вкопчваме в идеалите си и да бъдем отворени за бъркотията и хаоса, които животът ни подхвърля. Парадоксът е, че именно когато започнем да приемаме живота в неговата пълнота, именно тогава реализираме по-бързо и с удовлетворение дори и най-смелите си фантазии. 

Във всеки един момент, в който усетим напрежение и безпокойство – това за нас е възможност да практикуваме новото си умение да живеем истинския живот. Без идеали и без фантазии. 

Каква невероятна възможност, нали?! :)

Усещаш стягането в гърдите си. Усещаш гнева от това, че някой не се държи така, както ти искаш. Усещаш недоволството когато нещата се провалят. Усещаш неудовлетворението от себе си, че не се справяш така както си си представял. 

И виждаш всичко това като перфектната възможност да практикуваш живеене на истинския живот. Без идеали и без фантазии.

След това повтаряш процеса отново. И отново. И отново. Докато той стане част от теб. 

Да живеем истинския живот е практика, чрез която да се научим да живеем живота в неговата пълнота – с цялата радост, която той може да ни предложи, но и с цялата мъка, която може да се стовари върху нас. Да можем да преживеем всичко това трезви. Будни. Съзнателни. Едновременно изплашени и отворени към това, което живота ни предлага. И с благодарност да можем да продължаваме напред, каквото и да ни се случва. 

Това е трудна практика. Изисква доста време докато стане част от нас. Но колкото повече тренираме, толкова повече задобряваме. Не мога да го твърдя със сигурност, но мисля, че в края на живота ни това може би ще бъде един от най-значимите подаръци, които сме правили към себе си. Всеки ден да тренираме да бъдем майстори в живеенето на истинския живот.  

:)

Вие как мислите?

Ако тази статия ти е била полезна, запиши се да получаваш други мои статии ТУК. А ако искаш да се упражняваш с нас в това да задобрееш в живеенето на истинския живот – включи се заедно с нас в Програмата за полезни навици ТУК. :)

Животът сам по себе си е предизвикателно начинание. Но има едно нещо, което го прави дори още по-трудно и задъхващо. И това са нашите автоматични негативни мисли и истории, които обикновено много незабелязано се въртят по цял ден в главата ни.

Ние нон стоп си разказваме, че не сме достатъчно продуктивни, че не сме свършили добра работа, че хората не ни харесват, че трябва да се доказваме, че трябва да крием нещо, че не може да имаме това, което искаме, че любовта/парите/приятелството/щастието/радостта „просто“ не са достъпни за нас и т.н., и т.н.

Реално ние живеем една доста голяма част от ежедневието си в транс на негативност.

И често толкова много сме свикнали да си разказваме тези истории в главата си, че вече почти не забелязваме, че го правим. Нещо повече – по някое време започваме да наричаме това, което си разказваме „реалност“ и приемаме, че е такова каквото е (но то е такова смао в главата ни… не в реалността).

Докато ние си разказваме тези истории и мислим, че няма голямо значение, има един, който много, много внимателно слуша всички наши мисли и част от основните му задължения е изцяло да приравнява реалността ни/живота ни към това, което чува. Това е нашият мозък. Нашият мозък 24/7 слуша внимателно нашите мисли и историите, които си разказваме в главата и приема за истина най-доминиращия сценарий, който той чува (защото нашият мозък дефинира нашата истина не спрямо това, което е „реална истинност“, а спрямо повтаряемост). И понеже за повечето хора, доминиращият сценарий е негативен (може да е в една сфера на живота ни или във всички сфери на живота ни), мозъкът ни приема, че това е истина и започва да се фокусира само върху ситуациите, опита и „доказателства“, че опита/реалността/животът ни е негативен.

Това не е езотерика, другари. Това е невро наука.

И заедно с това, не е рецепта за кой знае колко приятен приятен живот!

Когато сме в своя си транс на негативност, ние не просто не създаваме живота, такъв какъвто искаме да бъде. Ние дори не забелязваме, че има тази налична възможност за нас. 

Та, искам с вас да започнем да променяме това. Да спрем този транс и да направим обрат в главата си.

Може да направим това, като започнем да се упражняваме да заменяме автоматичните си негативни мисли с позитивен, окуражаващ и подкрепящ вътрешен диалог. Това за нас ще внесе огромна качествена промяна във всички насоки на живота ни. Това е основата, от която да започнем да създаваме живот, който наистина си струва да бъде изживян с удоволствие. :)

1. Забелязваме негативните мисли. Основната причина, заради която не може да премахнем негативността е, защото всъщност не я забелязваме. Тези негативни мисли и истории просто се случват в главата ни, ние сме свикнали с тях и дори не забелязваме, че го правим. Приели сме го за „реалност“. Приели сме го за „нормално“. Но това НЕ Е нормално. Ние не трябва да се придържаме към най-негативната мисъл за себе си, а да се придържаме към най-вдъхновяващата мисъл за себе си. Затова нашата първа и най-важна задача е да започнем да забелязваме когато си разказваме негативни истории. Да започнем да се събуждаме от транса. Да започнем да забелязваме когато негативността възниква. Само когато забележим какво се случва, само тогава за нас възниква възможността да го променим. Да забележим не винаги е лесно! Но може да използваме различни неща, които да са ни „червена лампичка“. Например в момента, в който усетим, че се чусвтваме зле, непритяно, нещастно – това може да е нашата „червена лампичка“ да внесем съзнателност и да забележим какво точно си разакзваме в главата за себе си и за това, което се случва. Ако се чувстваме зле, вероятността е много голяма, че ние незабелязано сме се подхлъзнали в своя транс на негативност. И въпреки, че в този момент всичко ни изгледжа като „непоклатима реалност“, ние може да се отворим за възможността, че това, което си разказваме може би НЕ Е истина, а просто наша интерпретация, която може да изберем да променим. И съзнателно избираме да вярваме в това!
2. Казваме си: „Стоп, стоп, стоп„. Когато забележим, че си разказваме някаква негативна, обезкуражаваща история – веднага си казваме „Стоп, стоп, стоп„. Например, когато работим, почиваме, общуваме, пътуваме, четем или каквото и друго да правим, когато забележим, че се чувстваме неприятно и че на заден план си разказваме някоя неприятна история от сорта на: „това е много трудно за мен“, „днес е ужасен ден“, „нищо не върви като хората за мен“, „той няма да ме хареса“, „нещата сигурно ще се объркат, няма смисъл да опитвам“ и т.н. – веднага си казваме „Стоп, стоп, стоп„. Може да си представим един голям червен знак СТОП в главата си. И да го свържем с това, че като го видим – това е знак за нас веднага да прекъснем негативността си. И да се събудим от транса. Да си спомним, че вместо да потъваме в негативност, ние може да изберем да се окуражим, да се подкрепим, да бъдем опора за себе си. Вдишваме, издишваме и си даваме нужното време, в което да направим тази изключително ценна настройка в себе си.
3. Заменяме автоматичната негативна мисъл с подкрепящ вътрешен диалог. Щом забележим дадена неприятна история и си кажем „Стоп, стоп, стоп“ – целта е след това веднага да си кажем нещо окуражаващо, нещо подкрепящо, нещо забавно дори, създаващо настроение. :) Казваме си например: „О, аз мога да се справя с всичко“, “ О, аз никога не се ядосвам за глупости!“, „Днес ще бъде прекрасен ден, независимо от обстоятелствата“, „Аз давам най-доброто от себе си и каквото и да се случи, нещата винаги се подреждат по най-добрия начин за мен“, „Аз съм чудесен партньор, аз заслужавам любов.“ и т.н. Просто намерете нещо, което се усеща добре за вас да чуете и е в опозиция на вашата негативна история. Тук, в тази трета точка всъщност се случва истинският шифт в главата ни – моментът, в който заменяме несъзнателната автоматична негативност в съзнателен оптимистичен диалог със себе си. Не е нужно да усещате на 100% истина това, което си казвате. В началото е нормално да не се усеща като истина, защото ние сме репетирали обратното да е истина. Но сега задачата ни е да репетираме друга истина. Оптимиситична и подкрепяща за нас истина. Оптимизмът дава сила на съзнателната част на мозъка ни и успокоява рептилната част на мозъка ни. Съзнателната част, неокортекса отговаря за креативността ни, за способността ни да взимаме по-бързи и правилни решения, да се владеем и да запазваме самообладание в трудни ситуации. Амигдалата от друга страна е контролния център на негативните емоции. Когато съзнателно подсилим съзнателната си част на мозъка с оптимизъм – това дава команда на цялата останалата част от мозъка, включително амигдалата да се успокоят и да мислят много по-спокойно, трезво и креативно. И това ни помага да започнем да виждаме възможности как да се справим с това, което се случва по начини, които никога не бихме могли да видим ако останем в тунела на негативността.

Другари, това са трите стъпки, който да упражняваме. Имайте предвид, че ние не правим това, за да отрежем изцяло негативността от живота си. Не. Негативността ни е много важно да присъства в живота ни, защото тя ни помага да бъдем критични, преценяващи, да стоим далеч от неща, които биха ни наранили и т.н. Целта на нашата практика е просто да не позволяваме тази негативност да контролира живота ни. Да НЕ Е доминираща за нас и да не подтиска съзнателността и мисленето ни. Т.е. ако приемем, че автоматичните негативни мисли до сега са били в 80% от деня ни и 20% са били оптимистични мисли, нашата мисия сега е да обърнем нещата – да имаме 20% автоматичните негативни мисли и 80% съзнателно да упражняваме подкрепящия вътрешен диалог. :)

1. Забелязваме автоматичните негативните мисли.
2. Казваме си: „Стоп, стоп, стоп„.
3. Заменяме автоматичната негативна мисъл с окуражаващ, подкрепящ вътрешен диалог.

Валутата на новата ера е енергията, а не времето. Колкото и много време да имаме, ако нямаме енергия – нищо няма да можем да се накараме да направим. Затова и голяма част от моите статии е насочена към това да бъдем съзнателни кое ни хаби енергия и да започнем съзнателно да я пестим, за да използваме тази енергия като гориво да си поставяме и наистина да изпълняваме до край големи, и значими за нас цели.

Ако започнем да наблюдаваме по-детайлно себе си ще забележим, че има доста дейности, емоции и модели на поведение, които излишно ни хабят от енергията. Но има две насоки, в които според мен много хора разпиляват голямо количество енергия без дори да забележат, че това се случва. И днес искам да обърна внимание именно на тези две насоки, за да може да си създадем по-голяма съзнателност за тях. Това са умението да бъдем автентични и умението да бъдем умели мениджъри на различните личности в себе си. :)

1.Автентичност.  Автентичност означава да знаеш кой си (да избереш кой искаш да бъдеш) и да бъдеш себе си, такъв какъвто си навсякъде – т.е. да бъдеш същия човек и когато си насаме, и когато си с близките си, и когато си с колегите си, и когато си с хора, които току що срещаш. Да бъдеш автентичен означава да бъдеш консистентен. Ако ти си един човек за пред другите хора, а си друг човек насаме, и си трети за пред близките си хора – това означава, че ти постоянно играеш роли, а това създава вътрешна разпокъсаност и хаби огромно количество енергия. Когато играеш различни роли на повърхността – това, което се случва на по-дълбоко ниво е че ти всъщност водиш една постоянна несъзнателна вътрешна борба за това „кой съм аз“. Ти не си решил кой си или дори да си решил – не заставаш изцяло зад това си решение. Тази вътрешна борба хаби много енергия и на повърхността те оставя изморен без дори да разбереш защо по дяволите си изморен и нямаш сила за нищо.

Това несъзнателно преструване, което много от нас живеем е заради желанието ни да отговорим на очакванията на другите за нас. Всеки от нас има желание да бъде приет и харесван от другите, и всеки от нас се страхува да бъде отхвърлен. И така ние често не сме себе си (в работата, във взаимоотношенията, в живота), просто защото другите в много ситуации изискват от нас бъдем друг човек и ние нямаме смелостта да покажем, заявим и да бъдем себе си. Нямаме смелост да си тръгнем от работа, връзка, приятелства, общност, които вече не отговарят на нас като личности.

Всичко това ни създава огромна вътрешна борба, негативни емоции и в крайна сметка ни оставя изморени от собствения ни живот. Защото той се е превърнал в бойна площадка между това какво искаме да бъдем и какво си мислим, че „трябва“ да бъдем заради другите.

Алтернативата на тази изморяваща борба е да започнем да приравняваме живота си повече към себе си. Постепенно да преминаваме от играене на роли към автентичност. И в основата си това означава да се освободим от желанието да отговаряме на очакванията на другите, и да започнем да отговаряме на собствените си очаквания за себе си. Нужно е да осъзнаем, че ние няма нужда да бъдем харесвани от всички. Няма нужда винаги да бъдем одобрявани. Няма нужда да бъдем приети от всеки.

Ок е някой да не ни хареса. Ок е да бъдем отхвърлени. Ок е дори да бъдем отхвърлени някой, които ни е „близък“.

Ние всъщност можем да си позволим да бъдем себе си. Ние можем да си позволим да спрем да общуваме с хора, които ни карат да се преструваме на такъв какъвто не сме. Ние можем да запълним живота си с нови хора, в чиято компания съвсем естествено сме себе си. Където няма нужда от роли и вътрешни конфликти. Където спокойно и уверено можем да бъдем автентичния себе си, със своите автентични желание, изразяване, недостатъци и цели. И тогава цялата тази енергия, която сме отдавали да поддържаме фалшивия си образ, остава свободна енергия, която вече може да използваме, за да си поставяме и изпълняваме наистина смислени, и предизвикателни цели.

Можеш да принадлежиш на някаква група или на друг човек само ако можеш да бъдеш истинския себе си в тази група или с този човек. Ако се опитваш да се наместваш и да се напасваш към тях – това вече не си ти, това вече не е истинска принадлежност и от там няма удовлетворение от нея.

Аз принадлежа на всякъде където отида, независимо за колко дълго съм там и с кого съм, само ако не предам себе си. В момента, в който стана този, който ти искаш от мен да бъда, за да се напасна към теб и да съм сигурен, че хората ще ме харесат – това е моментът, в който вече не принадлежа никъде и съм никой.

That’s a hard everyday practice. The cost is hight. But the reward is great.

Брене Браун

Животът е постоянна промяна и най-естественото нещо е ние също да се променяме. С тази промяна често се променят нашите ценности, предпочитания, близки хора, проекти, местоживеене и какво ли още не. И вместо да се държим здраво за това, което вече не ни служи, ние можем без страх да заявим и подкрепим себе си в тази промяна. Защото това е в природата на живота. Защото „Себе си“ е феномен, който постоянно се създава, постоянно е under construction, постоянно се развива, постоянно се променя.

Колкото повече съзнателно си позволяваме да бъдем (да създаваме) автентичен себе си, толкова по-енергични ставаме.  Крайната цел е да си в мир с това кой си в този момент и свободно да бъдеш себе си независимо къде си и с кого си, независимо дали ще бъдеш приет или отхвърлен – така няма вътрешна разпокъсаност, която коства много енергия. Автентичността създава вътрешна консистентност и тази вътрешна консистентност е всъщност най-стабилната основа, на която стъпваме, за да имаме смелост и кураж да мечтаем и да реализираме целите си.

2. Феноменът „множествена личност“. В психологията отдавна се знае, че във всеки от нас има много личности, които са с различни дарби, различна интелигентност, различен капацитет и т.н. Някой личности са по-ясно изразени, други не чак толкова, а трети – почти не са развити – при всеки човек е различно. И всъщност ако не разбираме и не можем да управляваме подобаващо тези личности вътре в „себе си“ – това създава вътрешна конфликтност, хаби ни доста енергия и в крайна сметка на повърхността ни оставя изморени и неуспешни.

Ако погледнем на „себе си“ като на една организация, то идеята е, че ако хората, които работят в тази организация (различните личности в нас) не намерят начин да се сработят, а вместо това постоянно си пречат – организацията („себе си“) съвсем естествено ще се разпадне.

Най-баналният пример, който мога да дам тук е за детето в нас и възрастния в нас, които със сигурно всеки от нас притежава в себе си. Детето в нас иска да играе, да се разсейва, да е безотговорно. На него не му пука за цели, за планове, за визия. То иска приключения и игра. От друга страна обаче – възрастния в нас иска да бъдем сериозни, да си поставяме и постигаме значими цели, да чувстваме, че се развиваме и да не се разсейваме с глупости. Той държи на стриктност и отговорност! Ако дадем изцяло превес на детето в себе си, то ние ще живеем доста безхаберно – от днес за утре, без да имаме план за живота си, а дори и да имаме някакъв план – то ние постоянно ще се разсейваме с хиляди други неща и в крайна сметка нищо няма да може да докарваме до край. В този случай никак няма да се чувствам пълноценни, защото не задоволяваме нуждата си от развитие, която единствено възрастния в нас, с неговата строгост и отговорност може да осъществи. Ако обаче дадем изцяло превес на възрастния в себе си – ние вечно ще сме все залисани в планове, в изпълнението им, в точни графици. Ще сме постоянно сериозни и загрижени. В този случай също няма да се чувстваме удовлетворени, защото ще ни липсва играта, безгрижието, цветността в живота, които внася личността на детето в нас.

И в двата случая посочени по-горе ние създаваме вътрешна конфликтност, защото даваме превес на една личност в нас и пренебрегваме друга, която обаче също има нужда от изява, за да се чувстваме цялостни и пълноценни.

За да се справим с тази вътрешна конфликтност ние следва да умеем да управляваме добре личностите в себе си така че всяка от тях да получи нужната изява и те заедно да работят добре в екип – т.е. следва да се научим бъдем умели мениджъри на себе си. :) Това, което правят умелите мениджъри е да разделят една голяма задача на по-малки задачи и за всяка по-малка задача назначават най-подходящия за нея човек да я изпълни. В случая нашата задача е „пълноценно живеене на живота„. Двете под задачи са „работа, цели, развитие, отговорност„, която възлагаме на възрастния в нас и „игра, приключения, безотговорност„, която възлагаме на детето в нас. :) Не даваме превес на едното за сметка на другото, не позволяваме на детето да се меси в работата на възрастния и обратно (това би ми създало вътрешна конфликтност и следователно голяма загуба на енергия да поддържам тази борба), а просто им помагаме да работят в екип, така че главната задача да бъде изпълнена добре. Възрастният и детето в нас работят добре в екип по следния начин – когато е времето ни за сериозни цели – даваме превес изцяло на възрастния и отговорния в себе си и не позволяваме детето постоянно да ни разсейва с какво ли не. А когато е време за игра – даваме превес изцяло на детето в нас, позволяваме си да бъдем безотговорни и не обръщаме внимание на възрастния, който понякога дудне колко работа имаме за вършене. :) Когато имаме ясно уточнени граници и задачи за всяка личност, т.е. когато управляваме добре личностите в себе си – ние постепенно преминаваме от вътрешна конфликтност към вътрешна екипност, което отново ни позволява да бъдем по-консистентни, от която основа имаме повече енергия да започваме, създаваме и довършваме значими проекти за нас. :)

Тази идея за умело управляване на различните личности в нас може успешно да се използва за всички останали личности, които всеки от нас има в себе си. Например аз съм човек, който пише и искам това, което пиша да е интересно, полезно и добре обяснено за останалите хора. Това означава, че аз в т.нар. „себе си“ имам още две доста изразени личности – отявлен творец и още по-отявлен перфекционист. :) И ако аз не разбирам добре наличието на тези две личности в мен и не им създам ясна схема за екипност между тях, те биха били в постоянна борба, която би ми коствала много енергия – просто защото хаотичността на твореца и в пълна противоположност с изрядността на перфекциониста. :) Голяма част от хората се отказват да творят именно, защото не са способни (не знаят как) да се справят с перфекционизма си. Друга част от хората продължават да творят, но изцяло пренебрегват перфекционизма, защото смятат, че той им пречи на творчеството и така остават просто едни разпилени творци, които никога не успяват да вкарат творчеството си в структура, която например да им носи достатъчно пари. :) Това не е оптимален начин на живот. Творецът и перфекционистът в нас наистина не могат да работят едновременно и заедно. Но могат чудесно да работят в екип! :) Това се случва само ако съзнателно се научим да бъдем умели мениджъри на себе си. А както казах – умелите мениджъри просто разбиват една голяма задача на под задачи и след това за всяка под задача назначават най-подходящата за изпълнението й личност. Точно каквото правят умелите мениджъри в големите компании. :)

В случая ако моята задача е „писане на книга“ и не се съобразя с разделението творец и перфекционист, като отделни личности в мен – то писането на тази книга може да се превърне в едно доооста натоварващо и изтощаващо начинание. Например докато пиша, ще се втурвам да редактирам, което е доста изнервящо. Или пък ще имам вдъхновение да пиша хаотично, но няма да си го позволявам, защото ще искам едновременно с това да създам структура на текста и т.н. Такива ситуации ще ми създават постоянна вътрешна конфликтност между твореца и перфекциониста в мен и в крайна сметка могат дори да ме откажат да си напиша пустата книга. Ако обаче аз реша да съм умел мениджър на себе си ще разделя голямата задача „писане на книга“ не две под задачи – 1. „писане на чернова“ и 2. „редакция на чернова„. След това ще възложа първата задача на твореца, а втората на перфекциониста и от там насетне единственото, което трябва да направя е когато работя по черновата да следя да дам изява изцяло на твореца и да не позволявам на перфекциониста да му се бърка в творческото писане. А когато е време за редакция – оставям хаотични творец настрана и давам превес на перфекциониста, който да оформи текста да бъде лесно четим, с добра структура, изказ и използвани подходящи думи. По този начин твореца и перфекциониста в мен не си пречат, а работят заедно, за да изпълня основната главна задача „написана книга“. :)

Когато сме умели мениджъри на личностите в себе си – ние припознаваме отделните главни личности в себе си и вместо да им позволяваме да се борят помежду си и така да хабим енергия, ние им създаваме организация, чрез която всяка личност да получи изява и заедно да вършат максимално ефективно работата си. :)

Според вашия живот – вие може да имате други личности в себе си (баща и съпруг, съпруг и мъж, майка и жена, жена и съпруга, и т.н. ). Тези личности могат да се променят според етапа на живот, в който сме, но идеята е да разпознаваме личностите в себе си и вместо да ги подтискаме една за сметка на друга, да намираме начин да организираме времето и живота си така, че да зачетем и дадем изява на всяка една от тези личности. Защото ако някоя от тези личности остане потисната – тя създава огромна вътрешна конфликтност, която ако не се реши само се задълбочава и ни хаби все повече и повече енергия.

Bottom line – Преминаването от вътрешна конфликтност към вътрешна екипност се случва в две стъпки:

1. Преминаване от „играене на роли“ към автентичност;
2. Учим се да бъдем умели мениджъри на различните личности в себе си.

:)

Ако ние, съзнателно или несъзнателно, сме постоянно заети да решаваме вътрешните си конфликти е съвсем естествено, че няма да ни остава енергия бързо и адекватно да изпълняваме целите си, и да напредваме в живота. Ето защо, ако искаме да имаме висока енергия, една от важните насоки е съзнателно да забелязваме какви вътрешни конфликти имаме и да откриваме начини, по който да превръщаме тази вътрешна конфликтност във вътрешна екипност. Когато имаме тази вътрешна консистенстност – тя ни служи като стабилна основа, от която по-смело, уверено и с кураж да бъдем себе си, да започваме и довършваме целите си докрай. :)

Ако тази статия ви е харесала – запишете се да получавате други мои статии ТУК. :) Или директно се запишете заедно с нас в Програмата за изграждане на полезни навици ТУК. :)

Колкото повече наблюдавам себе си и хората около мен, толкова повече виждам как нашите страхове ни дърпат назад и ни пречат да живеем така както наистина бихме искали да живеем.

Страховете ни спират да си потърсим работа, която наистина да ни вдъхновява. Страховете ни спират да се свързваме с нови хора или да задълбочим връзката си с тези, които вече са до нас. Страховете ни спират да си тръгнем от онова, което вече не ни носи радост. Страховете ни карат да отлагаме работата си по значими за нас проекти, защото често задачите по тези проекти са ни изцяло неясни и сложни, и не знаем какво изобщо ще излезе накрая.

Страховете засягат всяка една важна сфера от живота ни и ни пречат да живеем така, както бихме искали да живеем.

Двата основни вида страх са: страх от несигурността и страх от това, че не сме достатъчно добри. В основата си тези два вида страх са едно и също нещо, защото реално нас ни е страх от несигурното бъдеще, защото си мислим, че ние не сме достатъчно добри, за да се справим успешно с тази несигурност.

Когато ни е страх, ние рядко си позволяваме да мислим за това. Обикновено ние не искаме да чувстваме тези страхове и веднага щом ги срещнем, автоматично ги игнорираме, и се заемаме с нещо друго – познато и удобно. Нашата най-честа стратегия е да се държим заети с много други „важни“ дейности, за да не мислим за нещата, които нашата нервна система припознава като страшни.

Например ако ваш приятел ви покани на събиране, където може да се запознаете с по-успешни хора или там ще има готини мъже/жени, някой от които може да се окаже половинката ви… вие може и да искате да отидете на това събиране, но заедно с това обикновено веднага ви възниква несъзнателен страх, че може да бъдете игнорирани и незабелязани от тези по-успешни хора. Че вие не сте на достатъчно високо ниво за тях. Че никой няма да ви хареса. Че няма да може да намерите обща тема с тях.

Веднага щом ви поканят, вие чувствате страха. Но без да забележите, че той е във вас. Тогава автоматичната, несъзнателна реакция на повечето от нас е веднага да игнорираме това неприятно чувство като просто започнем да мислим за нещо друго. Казваме си: „Ще помисля после дали да ида или не“ и се заемаме с нещо друго.

Реално, в момента, в който игнорираме страха чувстваме облекчение, защото започваме да правим нещо друго – много по-удобно и познато за нас. Да игнорираме страха е стратегия, която ни позволява да се почувстваме по-комфортно и така оставаме с впечатлението, че тази стратегия работи. И тя наистина работи, но краткосрочно.

В дългосрочен план обаче, ако игнорираме страха и заради това не отидем на събирането –  това може да ни накара да се чувстваме доста зле. Може да ни накара да се обвиняваме за това, че не сме добри в това да се сприятеляваме. Че не си позволяваме да създаваме нови контакти и това може би спира развитието ни. Може да ни накара да се почувстваме самотни. Може да ни накара да се свием и изолираме още повече от света.

Да избягваме страховете си когато се появят – това наистина ни носи краткосрочно облекчение, но в дългосрочен план – това е стратегия, чрез която си създаваме един много, много неудовлетворен и труден живот.

Игнорирането на страховете повлиява зле всички области на живота ни:

• Може да избягвате трудността от това да седнете и да разгледате финансовите си проблеми, защото не смятате, че може да се справите с тях и това да влошава все повече положението ви;
• Може постоянно да игнорирате нуждата да спрете да пушите, защото ви е страх, че няма какво да ви успокоява от непрестанните проблеми и това да причинява вреда на здравето ви… и това на децата ви;
• Може да отлагате работа по значим за вас проект, защото седите и се чудите дали може да се справите и така да разтакавате работата си с години, което постоянно ви кара да се чувствате зле от себе си;
• Може да избягвате да се разделите с бизнес или личен партньор, защото ви е страх, че няма да успеете да се справите сам занапред или ви е страх, че близките ще ви отхвърлят;
• Може да не искате да изградите даден полезен навик, защото не мислите, че може да сте достатъчно добър в изпълнението му и затова смятате, че няма смисъл изобщо да го започвате.

В дългосрочен план игнорирането на страховете ни просто не работи. То прави положението ни все по-лошо и по-лошо.

Би трябвало да има някаква друга адекватна алтернатива! Някакъв по-добър начин да живеем! Нали? Не си мислите, че някой ни е поставила на тази Земя само, за да бягаме в несвяст от страховете си и така да си създаваме неприятен живот, нали?

Аз категорично отказвам да вярвам в подобен сценарий!

Ок! Тогава каква е алтернативата на това да игнорираме и да бягаме от страховете си?

Алтернативата е да развием умението си да се сближаваме с тях! :) Да се научим не просто да живеем със страховете си, но и да умеем да вървим напред заедно с тях. Да бъдем близки спътници с тях.

Помислете само, представете си го – как би изглеждал животът ви ако страховете не ви спираха да казвате това, което искате да кажете? Как би изглеждал животът ви ако страховете не ви спираха да правите това, което искате да правите?

Може би тогава всички щяхме да започнем да живеем живота си така както винаги сме искали да го живеем!

По дяволите, не е ли това една наистина вълнуваща възможност? Не е ли това една уникална възможност да превърнем оставащите си години живот в нещо ценно, смислено, израстващо, радващо ни?

Ами, разбира се, че е! :)

Ок, как да го направим това? Как развиваме умението си да се сближим със страховете, които ни възникват ежедневно, дори ежечасно понякога?

Предлагам ви 4 насоки, които можем да упражняваме и смятам, че много биха ни помогнали:

1. Съзнателност. Ако започнем да се наблюдаваме в ситуациите, в които ни е страх – това, което ще забележим е, че ние много рядко изобщо признаваме, че ни е страх и рядко си позволяваме да чувстваме нашите страхове. Ние обикновено директно бягаме от тях и се преструваме, че ги няма, сякаш страховете ни са някакви зверове, които искат да ни унищожат. Те обаче не са! Затова ви предлагам да внесем малко съзнателност като просто започнем да забелязваме моментите, в които ни е страх и вместо да избягаме – да си позволим да усетим какво всъщност е чувството да ни е страх. Да проверим дали можем да поостанем с това чувство за малко. И тук нямам предвид да продължим да си разказваме разни истории в главата за това от какво ни е страх, защо ни е страх, колко е страшно и какво може да стане, а имам предвид да изхвърлим тези истории от главата си и просто да почувстваме как се усеща страха вътре в тялото ни, как се усеща физически. Какво е физическото усещането да те е страх.
2. Чувстваме страховете с тялото си. Забелязваме какво се случва с дишането ни, със сърцето ни, с будността ни. Може би усещаш напрежението в тялото? Може би усещаш свитост в стомаха? Може би усещаш тежест в гърдите? Може би сърцето ти променя ритъма си? И може би тези усещания постепенно се променят, постепенно намаляват? Идеята тук е вместо да избягаме, да останем и да наблюдаваме с любопитство какво е всъщност усещането да те е страх? :) Ако в една ситуация, в която ни е страх, вместо несъзнателно да избягаме, останем и наблюдаваме какво се случва – ще забележим нещо много интересно. Ще забележим, че напрежението в тялото, свитостта в корема, тежестта в гърдите, ускореното биене на сърцето – всичко това не е кой знае колко голяма работа. Че ние всъщност можем да го понесем. Ще забележим, че биенето на сърцето е ок да го има. Свиването в корема е ок да го има. Напрежението в тялото е ок да го има. Всичко това дори е приятно да го има. :) Ще забележим, че всъщност усещането да те е страх е готино, защото е много разбуждащо! И ще разберем, че ако останем да го наблюдаваме – това усещане за страх постепенно намалява. То трае само 5…6 минути, а след него остава само събудената ни същност, от която толкова имаме нужда. Ако няколко пъти практикуваме това, разбираме, че вместо да бягаме от страха – ние всъщност може да останем с него! Можем да се докоснем до него. Да проявим любопитство към него. Да си позволим да бъдем събудени от него. Колкото повече си позволяваме да чувстваме страха без да бягаме, толкова повече задобряваме в умението си да се сближаваме с него. И да имаме куража да вървим напред заедно с него. :) Ако избягаме когато ни е страх, ние отново се връщаме към „заспало състояние“. Но ако когато ни е  страх останем – страхът ще отмине и ще ни помогне да се събудим.
3. Изграждаме доверие към себе си. Страхът от това да бъдем отхвърлени, страхът от това да бъдем наранени, страхът от това да не сме достатъчно обичани, страхът от това, че няма да бъдем признати, страхът от това, че няма да се справим достатъчно добре – всички тези страхове просто възникват в нас, в различни ситуации. Ние не можем да избегнем тези ситуации. Те просто се случват. И когато се случат единственото важно нещо е да си спомним, че ние може да се справим с тях. Ние може да се справим с каквото и да възникне на пътя ни. Ние до сега сме минали достатъчно трудни ситуации и е повече от очевидно, че можем да имаме доверие в себе. Можем да се справим с каквото и да се случи. Дори в несигурността, дори ако бъдем критикувани, дори ако бъдем отхвърлени, дори ако бъдем наранени. Ние ще успеем да сме ОК, въпреки всички тези неща;
4. Прегръщаме несигурността. Никой от нас не харесва усещането да нямаш стабилна основа под краката си. Затова и несигурността ни изглежда толкова страшна. Ние искаме сигурност, стабилност, да може да контролираме нещата, събитията, хората в живота си. Но животът е пълен с несигурност. Пълен е с непостоянство, клатушкане, хаос. И вместо това веднага да предизвиква нашите страхове, ние можем да се опитаме да прегърнем тази несигурност. Да я видим като нещо красиво. Като възможност животът ни постоянно да се обновява. Като галантен подтик да живеем малко по-разнообразно. Като начин често да се изненадваме с това: „какво ли може да се случи сега“. :) Може да използваме несигурността като средство да упражняваме умението си да се доверяваме на живота. Да се доверяваме, че ако нещо се случва – значи може би е време за промяна. За нещо ново. И ние е нужно да преосмислим това, което е било до сега. Ние можем да приемем нестабилността в живота си като възможност да започнем за милионен път отначало. Милионен шанс за нас да създадем малко повече разнообразие, малко повече изненада, малко повече радост в дните си. В крайна сметка – ние можем да намерим вдъхновение, подтик, кураж в това, че нещата никога не са едни и същи. Ние може да прегърнем несигурността и вместо да ни е страх от нея, да я приветстваме когато се случи и да наблюдаваме с любопитство по какъв нов начин може да се подреди животът ни. Това звучи като добър подход, нали? :)

Съзнателност за моментите, в който ни е страх – да ги забележим и вместо да избягаме, да останем с тях, да усетим страха физически, да се доверим, че ние може да се справим и да прегърнем несигурното бъдеще. Това са 4-те насоки за сближаване със страховете ни. Истината е, че нито една от тези 4 насоки не е лесна за упражняване.

Но, както повечето от нас знаем от опит – да бягаш цял живот от страховете си също не е лесна работа! Тогава дори нямаш шанс да успееш да живееш така както искаш.

Умението да се сближаваме със страховете си е път на съзнателност и на ежедневна практика, в която намираме куража да не бягаме, а да си позволяваме да чувстваме нашите страхове и да продължаваме напред заедно с тях. И докато се упражняваме в това умение, ние постепенно увеличаваме своята самоувереност, способността си да се справяме с трудни ситуации, ставаме по-смели, рискуваме повече, започваме да си вярваме и да се уважаваме повече. А междувременно откриваме, че всичко това не ни плаши, а ни носи повече будност, радост и смисъл в дните, отколкото каквото и да било друго.

Тогава разбираме, че умението да се сближаваме със страховете си е едно от най-важните умения, които бихме могли да изградим в живота си. :) 

Задачи за размисъл и практика:

1. Помислете какво ви е страх да кажете или направите в този момент и по какви начини игнорирате тези ваши страхове?
2. Помислете по какви начини страдате заради това, че игнорирате тези страхове?
3. Следващия път, в който сте в ситуация, в която усетите, че някой от вашите страхове се надига – вместо да бягате, останете там. Обърнете внимание как точно усещате страха физически във вашето тяло. Позволете си да почувствате какво е физически усещането да те е страх. Наблюдавайте го. Опитайте да останете с него за минута и обърнете внимание как напрежението малко по малко отминава. Обърнете внимание, че страхът всъщност не е кой знае колко голяма работа. Той е само няколко минути. И ние може да се справим с него. Ние можем да му позволим да ни събуди и да си отиде. А ние да продължим напред, създавайки си живот, които си струва да бъде изживян! :)

Малко по малко, тренирайки умението да се сближаваме с нашите страхове, разбираме, че нашето сърце е по-голямо от всеки един страх, които възниква в живота ни. :)

Ако тази статия ви е харесала – запишете се да получавате други мои статии ТУК. :) А ако искате да изграждате съзнателност и тренирате умението си да продължавате напред, въпреки дискомфорта – включете се заедно с нас в Програмата за изграждане на полезни навици ТУК. :)