Вярвам, че на думи всички сме наясно с идеята как ние самите трябва да си бъдем своя най-добрият приятел. На практика обаче – това, което забелязвам в хората е тонове недоволство към себе си, тонове вътрешна критика, тонове обиди, тонове болезнен към себе си сърказъм.

Често чувам: „Аз нямам воля да направя тази промяна“, „Много съм глупав“, „Няма да мога да се справя“, „Виж ме каква тъпа грешка направих – много съм смотан!“, „За нищо не ставам“, „Нищо не ми се получава като хората“, „Само се излагам с глупостите, които говоря“, „Изглеждам супер зле“, „Кой изобщо би ме харесал?“, „Много съм недоволна от себе си!, „Не се справям достатъчно добре“, „Ужасно съм дебела!“ и т.н, и т.н.

Не ми трябва гадателска топка, за да ви кажа, че ако до себе си имате един „приятел“, който постоянно ви говори подобни неща, вие ще изритате този човек от живота си. Моментално! Въпреки това обаче ние 24 по 7 сами си говорим всичко това на себе си! Приели сме го за „нормално“ и всъщност дори не забелязваме колко сме груби и демотивиращи към себе си.

Ние сме в един непрестанен транс на обиждащ, потискащ, смазващ вътрешен диалог!

И цялото ни качество на живот страда безобразно много заради начина, по който позволяваме да си говорим. Защото говорейки си такива неща, ние сами ежедневно намаляваме самоувереността си, потискаме се да правим нещата, които обичаме, спираме да се свързваме с хора, които харесваме, не намираме смелостта да пробваме нови неща. Списъкът продължава с още доста негативни последствия. И всичко се случва без дори да се усетим какво си причиняваме.

Как може да променим това?

Как излизаме от този потресаващ транс на нараняващ вътрешен диалог?

Като всеки ден се упражняваме да бъдем своя най-добър приятел! Не на думи, а наистина!

Най-добрият ти приятел може би няма да те оправдава за всички грешки, които правиш и да те дундурка като малко дете, но той със сигурност няма да те бичува, критикува и смазва с думи. Най-добрият ти приятел разбира, че да опитваш е по-важно отколкото да стоиш на едно място. Той разбира, че свободата да бъдеш себе си не струва абсолютно нищо ако не включва свободата да правиш грешки. Най-добрият ти приятел е този, който ти казва: „Да, тук сгафи нещата, но ти направи най-доброто, на което беше способен в този момент, така че отпусни се, всичко е ОК. Дай да видим какво научи и да продължаваме напред.“ Най-добрият ти приятел ти казва: „Ок, може би сега си в гаден период, но това са сезоните на живота, човече. Отстъпването назад е част от танца. Почини си днес и утре продължаваме напред!“

Най-добрият ти приятел не те критикува, затова че не си се представил мега перфектно! Той не те обижда когато срещнеш неуспех. Вместо това, в тези моменти най-добрият ти приятел проявява съчувствие, защото е наясно, че хората не винаги реагираме по най-добрия възможен начин и знае, че когато това се случи – нямаш нужда от поредния бич, а от някой, който да бъде до теб, въпреки направената грешка.

Най-добрият ти приятел не намира извинение за всеки твой провал. Той не подхранва жертвата в теб, но най-добрият ти приятел не си тръгва когато стане трудно. Той е плътно до теб когато всички други не подкрепят посоката, по която си тръгнал. Той е плътно до теб и когато нещата здравата се объркат. А те със сигурност ще се объркат. Със сигурност. Но във всеки един от тези моменти твоят най-добър приятел е до теб, за да те окуражи. Той ти казва:„Ок, приятелю, в дупка си, ще отнеме малко повече време и усилие да се измъкнеш, но знам, че ти можеш да се справиш!“

Най-добрият ти приятел е този, който ти казва: „Майната му – какво му е интересното на един път, ако не се изгубиш няколко пъти по него?!?“ :)

Тогава заедно се усмихвате и продължавате смело напред! :)

Ето така усвояваме умението да бъдем своя истински най-добър приятел – като се упражняваме да проявяваме разбиране, съчувствие и окуражаване към себе си. Всеки ден, във всяка ситуация.

Вярвам, че ако човек иска да успява да върви напред, въпреки трудностите е нужно всеки ден да практикува това умение.

И днес ви каня от тук насетне да практикуваме заедно!

Упражняваме се по следния начин:

1. Започваш да наблюдаваш и да забелязваш какво точно си говориш на себе си за себе си – когато се събудиш, когато пиеш кафе, когато закъсняваш, когато чакаш в магазина, когато някой те гледа, когато се изложиш, когато успяваш… по всяко време;
2. Когато забележиш, че си казваш нещо обиждащо или обезкуражващо, дори и най-малкото, дори и „наистина да има защо“ – спомняш си, че твоят най-добър приятел никога не би общувал с теб така!
3. Веднага прекъсваш транса с негативен вътрешен диалог и си казваш нещо, с което да проявиш разбиране, съчувствие, и окуражаване към себе си.
4. Усещаш, обръщаш внимание как разбирането, съчувствието, и окуражаването, което проявяваш към себе си ободрява емоционалното и менталното ти състояние. Опитваш се да забележиш тази качествена промяна във вътрешното ти състояние от промяната на вътрешния диалог. :)

Накратко – наблюдаваш какво си говориш и ако едно нещо не би го казал на най-добрият си приятел ти е забранено да го казваш на себе си!

Ти какво би си казал днес, сега, ако беше своя най-добър приятел? Какво се случва с теб точно в този момент и какво би си казал, за да проявиш разбиране, съчувствие и окуражаване към себе си?

Да наблюдаваме и да започнем да забелязваме какво си говорим на себе си за себе си, изисква голяма съзнателност. Но малко по малко ще видите как все по-ярко разпознавате вътрешното си общуване и колко топлина, и вдъхновение се крие в това да обърнеш вътрешния си диалог от нараняващ към подкрепящ. От свиващ и блокиращ към успокояващ и задвижващ. :) Тази малка промяна е способна да разкрие пред нас един доста по-приятелски настроен свят, в който да се чувстваме спокойни и уверени да създаваме живота си, такъв какъвто за нас си струва да бъде изживян.

Нека опитаме да го направим! Нека опитаме да бъдем своя най-добър приятел. Обещавам ви, че си заслужава! :)

Ако тази статия ви е харесала – запишете се да получавате други мои статии ТУК. :) А ако искате да поработите по-съзнателно върху начина, по който общувате със себе си и да си създадете лични позитивни утвърждения, включете се заедно с нас в априлския модул от Програмата за изграждане на полезни навици ТУК. :)

Никое цвете не цъфти цяла година.

Китайска поговорка

Наскоро един приятел ми пожела щастие за новата година и ме накара да се замисля, че 2017-та за мен беше една от най-не щастливите години, но една от най-смислените години в живота ми. Като се замислих повече забелязах, че през цялата изминала година голяма част от вниманието ми е било върху тази липата на щастие, а не върху огромната доза смисъл, която ежедневно добавях към дните си. С други думи – осъзнах, че в желанието си да съм щастлива (или поне това, което обществото ни е казало, че значи „щастие“), бях пропуснала да отбележа смислеността на дните си и така да изживея живота пълноценно.

Един от основните стремежи на всеки от нас е да бъде щастлив. В отговор на тази нужда, хората сме измислили хиляди начини, по които да си доставяме щастие, включително и такива, към които развиваме неприятни зависимости. За повечето хора да си щастлив означава да бъдеш постоянно в някаква еуфория, превъзбуденост, винаги усмихнат – далеч от болката, далеч от страданието, далеч от прекаленото усилие. И сме формирали вярването, че ако не си щастлив – явно нещо ти има, явно нещо „не е наред“.

Днес искам да ви обърна внимание, че това разбиране за щастие може би е малко незряло. И че стремежът към подобно щастие може би ни пречи да живеем живота си пълноценно. Защото в живота постоянно се случват болезнени неща – случват се инциденти, губиш здравето си, психически си нестабилен, човекът, който обичаш те изоставя, загубваш близък роднина. Много са нещата, които могат да се случат. И всички те са част от живота. Не можеш да ги отрежеш или пък да се правиш, че не се случват. В този смисъл – да искаш да бъдеш винаги в еуфория и да не зачиташ като еднакво ценно лошото, неприятното, болката – е някакво инфантилно неразбиране на живота. Но по-лошото е, че стремейки се единствено към щастие, ние не развиваме способността си да се справяме адекватно с нещастието, с проблемите, с предизвикателствата, с дискомфорта, с болката. А те са част от живота. И вместо да ги признаем, и преминем съзнателно, и спокойно през тях, ние обикновено или се правим, че ги няма, или чакаме сами да се решат, или чакаме някой друг да ни спаси. Защото, нали… ние трябва да сме щастливи и да нямаме неприятни преживявания.

Когато тичаме единствено към щастието и не тренираме способността си да се справяме адекватно с проблемите си, качеството на живота ни прогресивно намалява.

Едно от изказванията, към които често се връщам за размисъл е това на Киану Рийвс, който казва: „Вие нямате проблем с депресията. Вие имате проблем със света такъв какъвто е.“ И допълва:„Само на вас ви е нужно да сте щастливи, за да живеете. На мен не ми е нужно.“ Това е послание, което истински разбираш само ако си преживял доста трудни ситуации. А вярвам, че като самия Рийвс, много от нас сме се сблъсквали с такива. Тези трудни ситуации са единственият начин да изхвърлим изискването към себе си, че трябва да бъдем винаги щастливи и така да си  дадем свободата да живеем живота в неговата пълнота, такъв какъвто е – и хубав, и лош. Иначе оставаме завинаги осакатени от това да търсим и толерираме само хубавата му стана.

Аз не искам да изтрия лошите моменти от живота си, за да правя място само на добрите. Не искам да се правя, че лошото го няма. Не искам винаги да съм позитивна. Защото всичко това ограбва моята цялостност. Това ограбва спектъра на преживявания, които животът предлага. Ограбва емоциите, които сърцето ми може чувства. Вместо това искам да мога да видя нещастието и да кажа: „Виждам те, че си тук и не ме е страх от теб! ОК съм, че те има! ОК съм да бъда в нестабилното, защото разбирам вълнистата природа на живота. И вместо да искам да бъда само на гребена на вълната, аз знам, че за да се придвижвам напред, трябва да мина и през долната част на вълната“.

Стремежът към щастие е чудесен до момента, в който се превърне в разрушителен. И идеята тук е да бъдем съзнателни за тази граница. Да различаваме незрялото си желание да бъдем винаги щастливи и да пребиваваме в удоволствието, спрямо това да уважаваме, да приемаме и да преминаваме през спадовете на живота като през нормални и естествени периоди. Като част от all inclusive пакета преживявания, които животът предлага и за които сме си купили билет. :)

Разбира се, с всичко това не искам да кажа, че е глупаво да търсим щастието. Не искам и да кажа, че трябва да толерираме всичко „лошо“ и да затъваме с усмивка в него. :) Не. Просто искам да обърна внимание, че в много смислени за нас моменти, ние не сме щастливи. И това е ОК.

Това, което искам да кажа е да се отпуснем в мисълта, че лошото е ОК да го има. Нещастието е ОК да го има. Болката е ОК да я има. Объркаността е ОК да я има. Хаосът и безпомощността, които понякога ни обхващат – ОК е да ги има! Защото такава е природата на живота. И вместо цялото ни внимание да е насочено към това да се правим щастливи, може да се научим да сме ОК с нещастията си. Това ще ни помогне да се успокоим. Да се научим да бъдем толкова ОК с дискомфорта, колкото сме ОК с удоволствието. Да опознаем неутралността и практическото й приложение.

Най-адекватното определение за щастие, което съм срещала до момента е на Шон Акхор, автор на книгите „Предимството да си щастлив“ и „Преди щастието“. Той определя щастието като „радостта от реализирането на своя потенциал“. Забележете – тук няма търсене на еуфория, няма безцелно преследване на удоволствия, няма фойерверки и фамфари. Тук щастието се свързва с нашата реализация, с израстването ни, в което както знаем – има доста дискомфорт. Следователно – щастието не е липса на усилие, а умението да израстваме заедно с него. Това е едно определение, което ни освобождава от вярването, че винаги трябва да сме в еуфория, за да живеем смислен и хубав живот. И парадоксално, но това осъзнаване ни помага да бъдем наистина щастливи.

Занапред пожелавам на всички ни да спрем да търсим само лесното и увличащо щастие, и да започнем да се стремим към радостта от реализирането на своя потенциал, дори с риск да трябва да се простим с няколко „щастливи момента“. Знам, че това не е най-лесният път и може би ще изисква някой жертви, за които отдавна се чудите дали да направите, но вярвам, че си заслужава! Защото когато станем на 80… 90 години, едно от най-важните неща за нас ще бъде не просто колко щастливо сме живели, но и колко смислено сме живели, колко кураж сме имали да следваме желанията си и колко безстрашни сме били в преодоляване на проблемите, които възникват по пътя на реализиране на нашите цели.

Не е нужно да си винаги щастлив, за да живееш смислен и хубав живот.

Да, вярвам, че горното е нужно осъзнаване, за да бъдем наистина щастливи. За да живеем цялостно и пълноценно живота си. :) Защото както в природата – никое цвете не цъфти цяла година.

Чувствам се по-спокойно когато знам това. И когато знам, че всъщност всички ние сме заедно в тази не лека, но вълнуваща задача от своето израстване. :)

Запишете се да получавате други мои статии за здраве, съзнателност и продуктивност ТУК. :)

 

Имаш ли търпението да изчакаш,

докато тинята се утаи и водата е чиста?

Лао Дзъ

Една от най-значимите и важни за осъзнаване истини в този живот е, че ние не откриваме себе си, ние създаваме себе си.

Ние не сме това, което сме, защото просто сме си такива. „Себе си“ не е някаква бутилка каменица, която седи в някой бар и ни чака да я открием.

Не.

Ние създаваме себе си всеки ден, по много пъти на ден, въз основа на начина, по който реагираме на ситуациите, които ни се случват. Когато реагираме по определен начин – това формира съответна представа на нас за нас самите. Така образът на „себе си“ в нашите възприятия се ражда и поддържа.

На кратко – ние създаваме „себе си“ докато светът се сътворява. И нашата идентичност следва нашето поведение, а не обратното. Следователно – ако искаме да развиваме себе си, трябва само да развиваме поведението си.

Голяма част от нашия живот преминава в реагиране на хората около нас и на това, което се случва. Проблемът е, че тези наши реакции не винаги са най-добрите действия, които бихме могли да предприемем. В резултат на това нашите реакции понякога карат хората около нас да се чувстват нещастни или карат самите нас да се чувстваме зле, или правят ситуацията, в която се намираме по-неприятна.

Ако някой погледне това отстрани би се запитал: „Защо по дяволите сами влошаваме живота си по този начин?„

Истината е, че – да, тези реакции са наши, но ние често реагираме без изобщо да мислим. Това са инстинктивни, заучени, автоматични реакции, обикновено основани на страх или несигурност в нас, и определено не са най-рационалният или подходящият начин да действаме.

Как бихме могли да преодолеем това?

Обратното на това да реагираме инстинктивно е да реагираме с пауза.

Да реагираме с пауза означава когато нещо се случи, да не реагираме веднага, а да си дадем една минута за размисъл преди да действаме. И в тази минута съзнателно да изберем как да реагираме въз основа на това какъв човек искаме да бъдем, каква промяна в характера си искаме да постигнем или какъв краен резултат от ситуацията желаем.

Ето един кратък пример за разликата между двата типа реакция:

• Реагиране инстинктивно. Детето ти счупва нещо. Ти веднага се ядосваш, може би му се развикваш, и така едновременно разстройваш и себе си, и детето и заедно с това влошаваш връзката си с него занапред;
• Реагиране с пауза. Детето ти счупва нещо. Ти забелязваш как вътрешно гневът в теб се надига, но вместо да се развикаш, паузираш! Вдишваш, издишваш и обмисляш ситуацията. Първо проверяваш дали всичко с детето ти е наред – дали е ударено, изплашено, разстроено? Второ – осъзнаваш, че това, което е счупено, от една по-висока перспектива, не е толкова важно и погледнато реално – ти можеш да живееш без него. Трето – можеш да помогнеш да детето си да почисти и през това време да му обясниш, че в живота грешки се случват и че те не са причина да се карате, обвинявате или наранявате един друг. Четвърто – спокойно обсъждаш с детето си как бихте могли да избегнете подобна грешка за в бъдеще. Накрая прегръщаш детето си с любов и увереност, че то е достатъчно умно и съзнателно да се постарае да не прави същата грешка отново.

Изборът дали да реагираме инстинктивно или да реагираме с пауза е наличен за нас навсякъде и по всяко време, независимо дали става дума за детето ни, което прави някоя пакост, за партньора ни, който напоследък не е достатъчно мил с нас, за нашия колега, който е бил груб с нас и т.н. Всеки ден, по много пъти на ден има външни обстоятелства, който да ни разстройват и приканват да се ядосаме, и реагираме инстинктивно. Но ако ние се научим да реагираме с пауза, ние може да създаваме постоянна положителна промяна в живота си.

Как да се научим да реагираме с пауза?

Най-главното нещо е да бъдем съзнателни. Да бъдем съзнателни означава да забелязваме когато се случва нещо, което обикновено ни разстройва и предизвиква инстинктивна емоционална реакция, и в тази ситуация – вместо да реагираме автоматично, да се упражняваме да реагираме с пауза. Целта ни е в тази минута пауза ние съзнателно да изберем как да реагираме в този момент въз основа на това какъв човек искаме да бъдем, каква промяна в характера си искаме да постигнем или какъв краен резултат от ситуацията желаем.

Ето как се упражняваме:

1. Забелязваш свой неефективен модел на реакция. Например преди 7 години аз забелязах в себе си, че когато съм на работа и някой дойде и ми каже, че нещо не е случило по план, аз веднага започвах да обвинявам и да се карам на човека. Очевидно, това не е най-добият начин да реагираш на една грешка и не е най-добрият начин, по който сплотяваш хората да работите успешно в екип. Тази реакция обаче беше моята инстинктивна, заучена реакция, която изпълнявах изцяло автоматично, без изобщо да се замисля. Но тъй като това поведение не беше част от характеристиките на човека, който искам да бъда – трябваше да го променя.
2. Наблюдаваш в кои ситуации прилагаш този свой неефективен модел. След като сме забелязали своя неефективен модел на поведение, следващата стъпка е ясно да видим кои точно ситуации предизвикват този модел в нас. Именно това са ситуациите, в които ние можем да се упражняваме да реагираме с пауза;
3. Упражняваме се да реагираме с пауза. Най-важното нещо за разбиране при паузата е, че ти не е нужно да реагираш веднага, само защото нещо се е случило. Вместо да реагираш, ти можеш да паузираш! Ти може да наблюдаваш своя вътрешен, инстинктивен подтик да действаш неефктивно в една ситуация и да НЕ последваш този подтик. Ти можеш да НЕ действаш така както винаги си действал до сега, а да си дадеш малко време, в което да избереш как да действаш по друг, нов, по-смислен начин. Понякога това отнема няколко секунди, но понякога е нужно учтиво да излезеш от ситуацията и да си дадеш повече време, за да се успокоиш и чак тогава да вземеш решение как да реагираш. При мен например, емоционалната ми инстинктивната реакция да викам на другите когато грешат беше толкова залегнала, че отначало се сещах, че съм се развикала едва няколко часа след като вече бях го направила. От разстоянието на времето можех да видя глупавия си модел, но когато ситуацията се случеше – забравях всичко и реагирах така както винаги съм реагирала, без изобщо да забележа какво ми се случва. Малко по малко започнах да „хващам“ този неефективен модел в себе си докато ситуацията се случва, докато реално викам на другия човек. Тогава веднага се извинявах и отивах в друга стая, за да паузирам, да се успокоя и да реша как мога да реагирам по-добре. Обикновено ми трябваха няколко дни, за да се почувствам наистина спокойна да разговарям адекватно с човека. С повече тренировки, започнах да усещам своя подтик да се скарам още преди нещо да е излязло от устата ми. Усещах как гнева, яда, разочарованието се надигат емоционално в мен, но бях наблюдавала и тренирала толкова дълго тази конкретна ситуация, че вече можех да паузирам в нея преди да се случи каквото и да е. :) Именно в този момента на пауза, преди да си реагирал, осъзнаваш едно от най-великите неща в цялата Вселена. И то е, че в тази минута на пауза се ражда пространството на вариантите. Пространството, в което ти имаш ИЗБОР какъв да бъдеш, как да реагираш. Ако реагираш инстинктивно ти нямаш избор – ти си просто продукт на своите заучени, кой знае от кога и кой знае от кого, неефективни реакции. Но когато паузираш – в пространството на тази пауза възниква нещото наречено „избор“ и ти имаш възможността да създадеш себе си  такъв, какъвто съзнателно си избрал да бъдеш;
4. Избираш как да реагираш по един по-интелигентен, зрял и съпричастен към себе си и другите начин. Когато започнеш да паузираш – това, което ще забележиш е, че инстинктивната емоционална реакция е силна само за няколко секунди. И ако изчакаш тези няколко секунди да минат – твоят подтик малко по малко отшумява. Тогава ти можеш да реагираш по един по-обмислен, интелигентен и зрял начин. В тази кратка пауза можеш да се запиташ: „Как трябва да реагирам в тази ситуация, за да бъда този, който искам да бъда? Как мога да реагирам така, че да запазя достойнството на човека срещу мен? Как мога да изкажа гледната си точка без да нараня другия? Как мога да постигна резултатите, които искам като успокоя и вдъхновя екипа, в който работя, включително себе си?“ Това са въпроси, които първоначално ще си задаваш след като вече си реагирал неефективно и ще бъдат твоя отправна точка за следващия път. Но малко по малко, с практиката, моментът на пауза ще се измества все по-напред и ти рано или късно ще се озовеш в пространството на вариантите, в което сам и съзнателно избираш своите реакции.

Най-простият начин, по който може да създаваме постоянна положителна промяна в живота си е като започнем да забелязваме неефективните си модели и се научим да си даваме минута пауза, в която съзнателно да взимаме решение как да реагираме на това, което се случва, съобразено с това какъв човек искаме да бъдем.

Разбира се, както повечето прости, но важни неща – този процес на пауза не е толкова лесен за овладяване. В началото едва разпознаваме глупавите си модели. Но постепенно задобряваме и ставаме все по-подготвени за следващия път. :)

С времето тези няколко минути пауза се превръщат в едни от най-важните минути в живота ни. Защото разбираме, че в тези няколко минути ние всеки ден, по много пъти на ден имаме възможността да създаваме себе си, такъв какъвто винаги сме искали да бъдем. :)

А не е ли това една прекрасна възможност? Да създаваш себе си такъв какъвто винаги си искал да бъдеш! По една малка крачка всеки ден. Аз мисля, че това е един наистина велик шанс, от който може да се възползваме още сега! :)

Имаш ли търпението да изчакаш,

докато тинята се утаи и водата е чиста?

Лао Дзъ

Ако искате да развивате своята съзнателност и да изграждате полезни модели на поведение – заповядайте заедно с нас в Програмата за изграждане на полезни навици, която започва от 01.01.2018г. Това е Програма, в която всеки месец изграждаме различен полезен навик и по този начин развиваме устойчивост, вярва в себе си и кураж да създаваме себе си такива каквито искаме да бъдем. :) До 30.12.2017г. може да се включите на намалена цена от 20лв. на модул и 210лв за цялата Програма – цяло година надграждащо, интересно и разбуждащо обучение по изграждане на полезни навици. :) Очаквам ви заедно с нас да си създаваме живот, който си струва да бъде изживян в alephia.net! :)

Наскоро един приятел ми каза формула, която смятам, че има силата да подобри феноменално живота на всеки един от нас.

Формулата е следната:

Болка + Съпротивление = Голяма болка

Накратко тази формула означава, че ако в този момент изпитваш някаква болка – колкото повече се съпротивляваш на тази болката, толкова по-голяма ще става тя. И ако искаш да страдаш по-малко, просто трябва да знаеш кога е моментът, в който да спреш да се съпротивляваш и да оставиш болката да мине през теб. Просто да се отпуснеш там където си в състоянието, в което си, колкото и болезнено да е то. Съзнателно да позволиш на дискомфорта, на болката да бъде в теб. Да мине през теб.

Защото ако ти си дал най-доброто от себе си, но нещо не се е получило и сега те боли, няма какво да направиш освен да се отпуснеш и да позволиш на страданието да си свърши работата.

И ако го направиш, ако се отпуснеш в болката, която изпитваш в момента – тя веднага и осезаемо намалява своя интензитет. Тогава вече можеш да си отдъхнеш. Вече можеш от позицията на спокойствие да забележиш възможностите, които болката е открила пред теб. И да направиш следващата си крачка напред.

Болка + Съпротивление = Голяма болка

Ние можем още сега да намалим дискомфорта на живота си, като просто спрем да му се съпротивляваме толкова усърдно и го приветстваме вътре в нас така, както приветстваме вкусното си кафе всяка сутрин. :)

Но ми се иска сега с вас да разгледаме малко по-подробно тази формула.

Ако съпротивлението създава толкова напрежение в нас, защо по дяволите се съпротивляваме?

Един от валидните отговори смятам е, защото съпротивлението ни помага да израстваме. Да израстваме е вътрешно заложен стремеж на всяко човешко същество. Заради съпротивлението постигаме целите си. Заради съпротивлението водата стига до най-високия етаж на най-високата сграда. Заради съпротивлението крушката в стаята ни свети.

Т.е. когато можем да променим една ситуация – съпротивлението ни помага да преодолеем лесната и увличаща гравитация, мързела и негативността, и да сътворим нещо ново, полезно, добро, печелившо. Когато обаче една ситуация е болезнена и ние не може да я променим – съпротивлението ни пречи. То прави болката да изглежда непреодолимо голяма. Понякога смазващо голяма. И именно в тези случаи е нужно да премахнем съпротивлението и да се отпуснем в болката.

Всеки от нас страда по един или друг начин. По-често или по-рядко. И автоматичната ни, несъзнателна реакция когато болката дойде е да й създадем съпротивление, да не я допускаме в себе си. Така са ни научили – че болката е нещо лошо. Нещо, от което да бягаме. Нещо, което не трябва да позволяваме.

Но какво ако няма нужда да го правим?

Какво ако животът ни няма нужда да бъде толкова безболезнен колкото ние отчаяно искаме да бъде?

Какво ако болката е важна част от отварянето на нашето сърце за създаване на нови, по-смислени неща? За свързване с другите по нови, по-устойчиви подходи?

Какво ако се опитаме да заобичаме болката като преживяване, толкова колкото обичаме да се смеем? Толкова колкото обичаме шоколад например или вкусно капучино?

Kакво ако се упражняваме да живеем живота си не въпреки болката, а заедно с нея?

Разбира се, може да си кажем, че това не работи. Че болката все пак е лошо нещо. Може да опитаме да я разсеем с храна, нови джаджи, цигари, алкохол, партита и какво ли още не. Но това, което повечето от нас вече знаем от опит е, че тези неща не помагат дългосрочно. Дори напротив – повечето от нашите здравословни, финансови, емоционални и т.н. проблеми са породени от това, че се опитваме да бягаме от дискомфорта.

И единственият устойчив подход, който ни предлага дългосрочно добър живот е да се научим да живеем не въпреки болката, а заедно с нея.

Може да тренираме да живеем по този начин като внесем малко съзнателност в моментите, в които чувстваме болка и е извън нашия контрол да променим тази ситуацията. Ето как се упражняваме:

• Случва се нещо, което те наранява или си в състояние, което е дискомфортно за теб. А може би това е ситуация, която продължава вече дълго време;
• Забелязваш своето съпротивление към болката – не искаш да е там, не искаш да се чувстваш така, не искаш да си в това състояние, не искаш да си в тази ситуация;
• Осъзнаваш, че съпротивлението увеличава болката ти и те наранява. Както Аджан Брам казва: „Всяко място, на което не искаш да бъдеш се превръща в твой затвор„. Всяко нещо (човек, болест, апартамент, работа и т.н), на което се съпротивляваме се превръща в наш затвор. Когато може да променим нещо – съпротивлението е добре дошло, но когато по една или друга причина, тук и сега, нещата са такива каквито са и ние не може да ги променим – съпротивлението увеличава болката ни;
• Пускаме съпротивлението. Да пуснем съпротивлението не означава да се примирим, а означава да се успокоим там където сме, в състоянието, в което сме. Пускаме нуждата да облекчаваме болката си и й позволяваме да бъде. Разрешаваме й да ни се случи. Казваме си: „Няма нужда да се съпротивлявам„. Затваряме очи и се отпускаме в дискомфорта на своята болка. Отдъхваме си. Вече не е нужно да се борим с това, което Е, а съзнателно му разрешаваме да се случи. Доверяваме му се. Вече сме спокойни там където сме. И от позицията си на спокойствие преценяваме как е най-добре да продължим смело напред.

Представете си само колко енергия и време бихме спестили ако спрем да се съпротивляваме на болката. Ако просто се отпуснем и я позволим вътре в нас.

Ето така се упражняваме да живеем не въпреки болката, а заедно с нея – със съзнателност, с честност към себе си, с отворено сърце и с признателност към красотата на живота дори и когато сме в центъра на неговия хаос. Учим се да уважаваме спадовете на живота толкова колкото уважаваме неговите подеми. И през целия този процес не очакваме перфектност от себе си. А очакваме да бъдем истински – със своята сила, но и със своята уязвимост.

Вашата радост е вашата скръб, само че без маска. Същият извор, от който блика смехът ви, често е пълен с вашите сълзи. И как ли би могло да бъде инак? Колкото по-дълбоко дълбае скръбта в душата ви, толкова повече радост може да вмести тя.

 Халил Джубран „Пророкът“

Какво е усещането когато си позволиш да се отпуснеш там където си в състоянието, в което си, колкото и болезнено да е то? Какво е усещането когато спреш да се съпротивляваш и прегърнеш болката? Когато признаеш, че я има и просто се отпуснеш в нея така, както би се отпуснал в прегръдките на твой много близък приятел.

Тогава изведнъж болката вече не е толкова силна. Тя е станала част от теб. Част от живота ти. И така ти е помогнала да откриеш нови състояния, нови опитности. Нова дълбочина на живота. Нов начин да се реализираш. Нов начин да се свързваш с другите.

Тогава се усмихваш и просто позволяваш на живота да се случва не въпреки болката, а заедно с нея. Защото разбираш, че ти имаш нужда от нея толкова колкото и тя има нужда от теб. :)

Пожелавам ви нищо по-малко от това да умеем да изживяваме пълноценно своята болка, когато тя реши да дойде при нас.

Ако искате да развивате своята съзнателност и да изграждате полезни модели на поведение – заповядайте заедно с нас в Програмата за изграждане на полезни навици, която започва от 01.01.2018г. Това е Програма, в която всеки месец изграждаме различен полезен навик и по този начин развиваме устойчивост, вярва в себе си и кураж да действаме въпреки пречките си. :) До 30.12.2017г. може да се включите на намалена цена от 20лв. за модул или 210лв за цялата Програма – цяло година надграждащо, интересно и разбуждащо ежедневието ни обучение по изграждане на полезни навици. :) Очаквам ви заедно с нас да си създаваме живот, който си струва да бъде изживян в alephia.net! :)

Иска ми се работата ми да беше по-удовлетворяваща. Иска ми се да печеля повече пари. Колко щеше да бъде хубаво ако живеех другаде. Иска ми се да имам човек до себе си. Иска ми се да имам други приятели. Иска ми се да бъда по-весел човек.

Едно от най-трудните неща в живота ни е да спрем постоянно да искаме нещата да са различни от това, което са в момента. Не че не е хубаво да искаме живота ни да се подобрява, напротив – това е чудесно. Но днес ви каня да обърнем внимание на това, че постоянното фантазиране за това как нещата могат да бъдат по-добре неусетно ни кара да осъждаме и отхвърляме това, което сме сега и което живеем в момента. Така започваме да се чувстваме зле от себе си и живота си.

Ние всички имаме фантазии за това как животът ни би могъл да бъде, колко по-готини ние бихме могли да бъдем, как другите хора би трябвало да се държат и изобщо как света трябва да функционира.

Всичко това обаче са едни фантазии в главата ни, които рядко разпознаваме като такива, защото много искаме да е различно и ни е трудно да пуснем тези фантазии, и да се отпуснем там където сме, такива каквито сме. Това, което не забелязваме е, че тези фантазии много често ни нараняват. Карат ни да осъждаме и дори да мразим мястото, на което сме и това ни кара да се чувстваме зле.

Ето няколко примера:

• Много бих искала да се справям по-добре с взаимоотношенията с другите хора. Това е моята фантазия – аз си мечтая да съм друг човек. Истината обаче е, че в настоящия момент мен не ме бива във взаимоотношенията и колкото и да се старая не ми се получава. Аз уж просто си мечтая да се подобря и да се усъвършенствам, но на заден план да си мисля постоянно как би било хубаво да съм друг човек ме кара да се чувствам зле, защото с това, че искам нещата да са друго яче автоматично осъждам това, което съм аз в момента. И не се приемам. И това ме кара да не се чувствам добре със себе си. Моята фантазия не ме вдъхновява. Тя ме блокира.
• Иска ми се да имам повече мускули и по-малко мазнини. Да, това може някога да се случи, но в момента е просто една фантазия, която аз въртя неуморно в главата си. И заради тази фантазия – това, че аз сега нямам перфектното тяло ме кара да се чувствам зле.
• Искам децата ми да се научат да чистят след себе си. Да, те може би ще се научат и ще го правят, но към настоящия момент на мен просто ми се иска да е така. Това е фантазия. Всеки път когато чуем съчетанието „иска ми се“ – това най-вероятно е фантазия. И в конкретния случай фантазията ме кара да съм по-малко радостна относно децата ми.
• Иска ми се да имам повече концентрация, да работя без да се поддавам на никакви разсейвания, без да отлагам. Разбира се, че част от времето ни може да бъде такова, но винаги ще има разсейвания около нас, освен ако не се забиете в някоя необитаема планина.  Дори и тогава – може пак да има какво да ви разсейва. Фантазията, която в този момент въртим в главата си за това колко продуктивни искаме да бъдем ни кара да се чувствам зле относно това какви сме ниe днес, а това намалява продуктивността ни.

Каква е вашата фантазия? Какво си разказвате, че трябва да е различно във вас и в живота ви?

Фантазиите не са неща, които никога няма да постигнем. Може би това са наши искрени цели, които някой ден ще реализираме, но не това е идеята тук. Идеята е, че фантазиите ни са неща, които ние бихме искали да бъдат истина тук и сега, а те не са. И когато се държим здраво за една фантазия, без да разберем тя ни кара да се чувстваме зле в настоящия момент, когато тази наша фантазия не е истина. Тя ни кара да се чувстваме ядосани, обидени, разочаровани от себе си днес, в този момент. Което хич не е cool и не е добра основа, от която да мислим и действаме!

Как да променим това?

1. Първо забележете, че имате фантазия. Ако си казвате: „О, как ми се иска да…“ или „Ох, би трябвало да е така и така…„… вие имате фантазия. В този момент обърнете внимание каква е историята, която си разказвате за това как нещата трябва да бъдат или бихте искали да бъдат.
2. Осъзнайте, че тази фантазия ви наранява. Обърнете внимание дали фантазирайки си как нещата могат да бъдат, вие всъщност „невинно“ осъждате себе си и сегашната си ситуация. Ако се чувствате зле, тъжни, ядосани на себе си или някой друг – това е защото си мечтаете ситуацията, вие или другите хора да бъдат различни. Това, че се чувствате зле е заради фантазията ви, заради историята, която въртите в главата си. И това ви свива там където сте. Забележете го. Забележете как това да искаме нещата да са различни наранява нас и взаимоотношенията ни с хората.
3. Приемете това, което се случва в момента. Опитайте да видите това, което реално се случва в момента без да драматизирате, без историята, която си разказвате. Без да осъждате колко е „лошо“. Положението е такова каквото е и да седите, и да се чувствате зле от това няма да ви реши проблема. Нито ще ви накара да подобрите настроението си. Опитайте да приемете ситуацията каквато е. Приемете, че вие сте тук и това е най-добрата изходна точка за действие в настоящия момент.
4. Действайте в посока на това, което искате. Това да приемем нещата каквито са не означава да се примирим. Да приемем нещата такива каквито са означава да се успокоим там където сме. Означава да се прегърнем. Да си върнем трезвия поглед и енергията да действаме, която иначе изтича в това да се самосъжаляваме и въртим безполезни фантазии в главата си за това как нещата могат да бъдат. Ако действаме от позицията на страх, обида, несигурност, съжаление – действията не биха ни отвели на по-различно място, от което се намираме в момента. Когато приемем ситуацията, в която сме и себе си, такива каквито сме – ние си създаваме увереност, от позицията на която действията ни са по-развиващи и ефективни. И да, по този начин може би ще постигнем своята фантазия.

Целият ни свят се успокоява в момента, в който спрем да мислим единствено и само как нещата трябва да бъдат различни и решим, че всичко е ОК тук в този момент.

Отново – това не значи да не си поставяме цели и да не ги гоним – не. Това значи да осъзнаем, че непрестанното ни желание нещата да са различни отнема от радостта и продуктивността ни СЕГА. А радостта и продуктивността ни трябват СЕГА, за да реализираме нашите големи цели. В момента, в който осъдим себе си и ситуацията, в която сме и започнем да фантазираме как „би било хубаво“ да бъде, започваме да се чувствам зле и се блокираме. Може да се освободим от тази глупост. Може да премахнем желанието си нещата да бъдат различни от това, което са и да си кажем: „По дяволите – Ок съм такъв какъвто съм. Ок е такова каквото е. Продължавам напред!„

Запишете се да получавате и други мои статии ТУК или още сега се включете в Програмата за изграждане на полезни навици alephia.net, където всеки месец подсилваме вътрешната си среда с нов полезен навик. :)

Човешкият ум не е създаден да ни прави щастливи и удовлетворени. Той е създаден, за да ни помогне да оцелеем. Поради тази причина този 2 милиона годишен орган постоянно търси какво не е наред, фокусира се върху това какво може да ни нарани така, че да може да се спасим от тази опасност.

Ако ти или аз оставим този остарял софтуер в главата ни да управлява живота ни, какъв е шансът да се наслаждаваме на живота?

Естествената природа на всеки неуправляван ум е да бъде в състояние на оцеляване, постоянно идентифициращ и преувеличаващ потенциалните заплахи в живота ни. Резултатът: живот изпълнен със стрес и тревожност.

Повечето хора живеят по този начин, тъй като това е начинът с най-малко съпротивление. Те взимат несъзнателни решения, основани на тези заложени оцеляващи модели и така стават жертви на собствения си ум. Те живеят с предположението, че да си постоянно тъжен, разгневен, ядосан, стресиран, уплашен е неизбежна част от живота – т.е. те смятат за неизбежно да живеят в страдащо състояние.

Но аз съм щастлив да ви споделя, че има и друг начин на съществуване: такъв, който включва съзнателно управление на мислите ни така, че умът да ни подкрепя, а не да ни унищожава.

Нека изясним разликите между двете емоционални и ментални състояния:

Красиво състояние.

Това е когато чувстваш любов, радост, благодарност, свързаност, игривост, лекота, креативност, вътрешен отклик за действие, загриженост, развитие, любопитство или признателност. Тогава ти си в красиво състояние. В това състояние ти знаеш какво трябва да направиш и го правиш. Усещаш духът и тялото си живи, и сякаш винаги успяваш да дадеш най-доброто от себе си. Проблемите изглеждат преодолими и всичко се случва по един лек, и отпуснат начин. В хармония си със себе си и с това, което се случва.

Страдащо състояние.

Това е състояние, в което си разочарован, раздразнителен, претоварен, обидчив, прекалено стресиран, безпокоиш се, ядосваш се или си в постоянен страх. Тогава си в страдащо състояние. Всеки един от нас е изпитвал тези и хиляди други „негативни“ емоции, дори и не винаги да си го признаваме. Хората, които постоянно напират да постигат все повече предпочитат да мислят, че са стресирани, а не изплашени. Но „стрес“ е просто думата, която ачийвърите използват вместо страх. Ако проследя следата на вашия стрес, тя ще ме заведе до вашите най-дълбоки страхове.

Всеки от нас има своя любим начин на страдание. Въпросът ми към вас е: Какъв е вашият начин да страдате? На коя енергийно подкопаваща емоция се отдавате най-често? Тъга? Чувство на безсилие? Разочарование? Гняв? Отчаяние? Самосъжаление? Завист? Безпокойство? Тези специфични детайли нямат никакво значение, защото всяко едно от тях е състояние на страдание. И цялото това страдание е просто резултатът от един неуправляван ум, който е настървен да търси проблеми и да прувеличава тяхното значение в главата ни.

Помислете за скорошна ситуация, която ви е причинила болка или страдание – момент, в който сте се почувствали ядосан или раздразнен, или претоварен, или тревожен. Всеки път когато чувствате такива емоции, вашето усещане за страдание е причинено от вашия неуправляван ум, който ви въвлича в един или няколко от три конкретни модела на възприятие на света.

Съзнателно или несъзнателно вие се фокусирате върху поне един от следните модели на мислене водещи до страдание:

1. Модел на мислене „Загуба“. Когато се фокусираш върху загубата ти ставаш убеден, че конкретен проблем ти е причинил или ще ти причини загуба на нещо, което е стойностно за теб. Например – имаш конфликт с партньора си и това те оставя с усещането, че ти си изгубил любовта или уважението му. Но не е задължително някой друг да е направил нещо или да не е направил нещо, за да усещаш някакво чувство на загуба. Това усещане за загуба може да възникне и поради това, че ти самия си направил нещо или не си успял да направиш нещо. Например – отложил си изпълнението на някаква задача и така си загубил бизнес възможност. Когато и да повярваме в илюзията на това, че сме загубили нещо, ние страдаме.
2. Модел на мислене „Имам по-малко“. Когато и да се фокусираш върху идеята, че имаш по-малко или ще имаш по-малко – винаги ще страдаш. Например – може да станеш убеден, че заради нещо, което се е случило ти имаш по-малко радост, по-малко пари, по-малко успех или нещо друго, което ти причинява болка. Отново – усещането за това, че имаш по-малко може да бъде причинено от нещо, което ти или някой друг е направил или не е направил.
3. Модел на мислене „Никога“. Когато се фокусираш или бъдеш консумиран от вярването, че ти никога няма да имаш нещо, което е стойностно за теб – например любов, радост, уважение, богатство, възможности – ти си обречен да страдаш. Този модел на възприятие е най-сигурният път към болката. Нали помните – нашият ум винаги се опитва да ни въвлече в оцеляващ начин на мислене. Така че ако му подадете „никога“ той ще го направи да изглежда нещо наистина непреодолимо. Например ако след заболяване или злополука, или след някакъв спор с близък човек – вие може да се въвлечете във вярването, че „никога“ няма да може да преодолеете този период. Но това не е истина!

Тези три модела на мислене са виновни за повечето, да не кажа – за цялото страдание, което изпитваме.

И знаете ли кое е най-побърканото в цялата история?

Няма значение дали проблемът е истински или си го въобразяваме! Върху каквото се фокусираме, това чувстваме – независимо от това какво се случва в действителност.

Случвало ли ви се е някога да мислите как някой ваш приятел е постъпил супер зле с вас? Вие ставате много ядосан и разочарован. Обаче изведнъж разбирате, че сте сгрешили и човека не е заслужил тези обвинения.

В огъня на вашето страдание, когато всички негативни емоции се въртят в главата ти, реалността изобщо няма значение. Твоят фокус е създал тези емоции и те създават това, което преживяваш в момента. Обърнете внимание, че повечето, ако не цялото ни страдание е заради това, че се фокусираме само върху себе си, върху това какво може да загубим, от какво имаме по-малко и какво никога няма да имаме.

Ето я добрата новина: когато знаеш за тези модели на мислене и фокусиране, ти може систематично да ги промениш и така да се освободиш от това постоянно страдане. Всичко започва с това да разбереш, че излизането от тази ситуация става с взимане на съзнателно решение.

В крайна сметка всичко опира до силата на нашите решения.

Или ти управляваш своя ум или той теб. Тайната на това да живееш прекрасен живот е да се научиш да управляваш ума си. Само това определя дали ще живеем в състояние на страдание или в красиво състояние.

Нашият живот зависи не от обстоятелствата, а от нашите решения. Ако погледнеш в последните 5 – 10 години съм сигурен, че може да се сетиш за решение или няколко решения, които изцяло са променили живота ти. Може да е решение за това къде ще учиш, каква професия си избрал да работиш, за кого си се оженил. Поглеждайки на това решение днес, можеш ли да видиш колко различен би бил живота ти ако беше взел различно решение? Такива и всички останали решения определят посоката на живота ни и могат да променят съдбата ни.

Какво е най-голямото решение, което може да направиш в твоя живот точно сега? В миналото бих ти казал, че това, което има най-голямо значение е това с кой ще решиш да прекарваш времето си, кой ще решиш да обичаш. Все пак хората около теб много силно ще повлияят на това в какъв човек се превръщаш.

Но в последните две години мисленето ми еволюира. Това, което осъзнах е, че единственото най-важно решение в живота ти е следното: Ангажираш ли се с това да бъдеш щастлив, независимо какво ти се случва?

С други думи: „Готов ли си да се радваш на живота не само когато всичко е наред, но също и когато всичко е срещу теб, когато се случват несправедливости, когато някой те предаде, когато загубиш нещо или някой, който обичаш дълбоко или когато изглежда, че никой не те разбира и уважава?“

Ако не вземем категорично решение да спрем да страдаме и да живеем в красиво състояние, нашият оцеляваш ум ще създава страдание всеки път когато нашите желания, очаквания или предпочитания не се осъществят. И това ще бъде една огромна загуба на живота ни.

Това е решение, което може да промени всичко в живота ти, от днес. Но не е достатъчно да кажеш „бих искал“ да направя тази промяна или „предпочитам“ да бъда щастлив независимо от всичко. Не е достатъчно! Ти трябва да се ангажираш с това решение, да направиш всичко каквото е нужно, за да го изпълниш и да отрежеш всяка възможност да се върнеш назад. Трябва на 100% категорично да вземеш решение и да поемеш отговорност за състоянието си и начина, по който ще живееш от тук насетне.

Идеята е да теглиш чертата и да си кажеш: „Омръзна ми да страдам! Ще живея с радост дори в моментите, които не харесвам, защото животът е твърде кратък да страдам постоянно!“

Ако искате напишете си на един голям лист: „Взимам решение да живея с радост, независимо какво ми се случва!“ и може да си го сложите на стена, където ще го виждате често, и ще си спомняте за категоричността на решението, което сте взели. :)

Това е част от интервю на Тим Ферис с Тони Робинс. Цялото интервю може да видите тук.

Запишете се да получавате и други мои статии ТУК или още сега се включете в Програмата за изграждане на полезни навици alephia.net, където всеки месец подсилваме вътрешната си среда с нов полезен навик. :)

По време на деня ние постоянно въртим някакви истории за това какво се случва и в центъра на този непрестанен разказ винаги стои един единствен човек – ние самите.

Когато аз си разказвам как този или онзи се държи необмислено или лошо с мен, когато си разказвам, че е ок да отложа дадена задача, защото ми е изморено или не съм в настроение – аз съм главният герой във филма, който си разказвам. Това е една неспираща история за нас, нашия живот и всичко около нас, с нас самите в центъра на всичко това.

Най-вероятно вие също сте в центъра на вашия си филм. Това се случва съвсем натурално и няма нищо лошо да е така. Само че могат да възникнат някои трудности когато поставяме себе си в центъра на всичко, което се случва.

Тогава започваме да интерпретираме действията на другите хора сякаш се отнасят единствено към нас самите. Другите или ни помагат, или са срещу нас. Или ни дават каквото искаме, или застават на пътя ни, пречейки да го получим. Действията на другите обаче не са свързани с нас – техните действие са свързани с тях, защото те са в центъра на тяхната история. Когато ние интерпретираме техните егоцентрични действия през призмата на нашия егоцентричен поглед, техните действия често ни изглеждат безсмислени, нараняващи или обиждащи ни.

Например когато някой коментира нещо за нас, което ние приемем за обида – веднага възниква желание да се защитим. „Аз съм стойностен човек“ си мислим ние „те не бива да се държат така с мен!“ Ние обаче правим тази интерпретация на база на това, че ние сме в центъра на всичко. Какво би станало ако погледнем ситуацията от перспективата, в която другият човек е център на това, което се случва? Ако се опитаме да разберем какво наистина има предвид другия, вместо веднага да го интерпретираме спрямо себе си, тогава хората ще бъдат по-малко в отбранителна или обидена позиция.

Ние постоянно интерпретираме нещата около нас – от задръстването през коментарите във Фейсбук през това, което се случва в държавата – мислейки си единствено и само как то засяга нас, лично нас. „Това е отвратително (за мен)“ си мислим.

Какво би се случило ако премахнем себе си от центъра на всичко, което се случва и се опитаме да видим, че просто някакви неща се случват и ние вместо веднага да ги интерпретирам спрямо нас, може да опитаме да сме любопитни за тях, да опитаме да ги разберем какви са спрямо тях самите, а не че са свързани с нас.

Отново – естествено и нормално е да приравняваме всичко към себе си, но идеята тук е да обърнем внимание и на това, че този начин на виждане на нещата понякога ни създава проблеми и ни кара да страдаме, да се чувстваме неразбрани.

Какво може да направим?

Първо да осъзнаем историите, които си разказваме.

След това – обърнете внимание дали поставяте себе си в центъра на тази история.

Опитайте да премахнете себе си от центъра на това, което се случва.

Опитайте да видите каква би била историята без вас.

Някой говори или прави нещо и сигурно се отнася за ТЯХ, а не за теб. Как можеш да разбереш по-добре този човек какво иска да каже?

Някой друг те дразни и не разбираш защо се държи с теб така. Ако махнеш себе си от историята и интерпретацията, че този човек се държи САМО с теб така – може да видиш, че той си е такъв и да избереш да го оставиш да бъде такъв. Ако усещаш, че не е ОК за теб – просто се отдръпни. Намери друг приятел, с който се чувстваш по-добре.

Твоят партньор ти дава глупаво обяснение защо няма да се видите и вместо веднага да интерпретираш, че те лъже, защото не иска да се виждате  – може да опиташ да разбереш, че той има някаква трудност и затова е измислил нещо глупаво.

Когато си спомня да махна себе си от центъра на всичко, което се случва, а аз си спомням да правя това много, много, много рядко – тогава изведнъж ти става по-леко. Тогава ти вече не си в центъра, носещ тежестта на всичко, което се случва, нагърбен с това, че каквото и другите да кажат се отнася за ТЕБ. Когато махнеш себе си от центъра на всичко започваш да се чувстваш леко и с повече разбиране към хората. Без да мислиш, че те или са с теб, или против теб.

Разбира се, ние не премахваме себе си изцяло от това, което се случва. Ние все още участваме, но просто не сме в центъра и това ни помага да виждаме ситуациите по-ясно и да общуваме с хората по-спокойно.

Помислете сега за ситуация, която много ви е напрегнала в последните няколко дни и все още мислите за нея. Опитайте да махнете себе си от центъра на тази история и да видите това, което се случва все едно изобщо не е свързано с вас. Просто нещо се е случило, просто някой е казал или направил нещо, без да има общо ЛИЧНО с вас, а със самия него. Усетете лекотата, която възниква когато премахнем тежестта от това ние да бъдем в центъра на всичко, което се случва.

Емоционалното ни състояние до голяма степен определя до колко се чувстваме удовлетворени от живота си и до колко продуктивни сме в работата си. Идеята на емоционалното майсторство е да повдигнем разбирането и съзнателността си за това как ни въздействат емоциите и как най-здравословно да реагираме спрямо тях. Целта е да започнем да управляваме своето емоционално състояние така, че да се поддържаме в едно вдъхновено, ентусиазирано и радостно състояние, поне в 80% от времето си. Ежедневното практикуване да оставаме по-дълго в такова състояние се нарича емоционално майсторство. :)

Днес ви споделям 2 начина, по които аз тренирам своето емоционално майсторство и които ако ви допаднат, може да използвате и за вашето по-добро живеене: :)

1. Пет минутното правило. Това е правило, което научих от книгата „Великолепната сутрин“ на Хал Елрод. Правилото гласи следното – „Хубаво е да си негативен, но само за 5 минути на ден!“. :) Идеята на това правило е, че ако не насочваме фокуса на ума ни, той тенденциозно ще се фокусира само върху това, което не е наред и така ни вкарва за дълго в негативни състояния, които занижават щастието и продуктивността ни. Когато следваме 5 минутното правило ние съзнателно си позволяваме да се отдадем на негативното си състояние, но само за 5 минути на ден. :) След тези 5 минути имаме две опции. Ако не може да променим ситуацията (например изгубили са ни багажа на летището) – приемаме случилото се и променяме фокуса си към нещо продуктивно. Ако може да променим ситуацията – наблюдаваме се, разгадаваме защо се чувстваме зле, дефинираме си първата малка стъпка за излизане от това състояние и действаме в посока да надградим себе си.

Гледайки обективно на нещата – от една страна е освобждаващо да си пострадаме малко, но от друга стана – 5 минути са напълно достатъчно време за дневно страдание! :) Затова, когато хванете себе си да се чувствате зле – засечете си 5 минути, пострадайте си, поплачете си, посамосъжалявайте се, но след това – дори и да изисква усилие – върнете се към дъха си, към радостта си, към усмивката си и разберете какво трябва да направите – да приемете ситуацията и да си смените фокуса или да определите първата малка крачка за развитие и да действате. :)

2. Двудневното правило. Както знаем – всеки от нас има праг на болка. Едни хора могат да издържат повече, а други по-малко на физическа или психическа болка. Това, което е интересно да знаем е, че освен праг на болка, всеки от нас има и праг на щастие. :) Това буквално означава, че ако в продължителен период от време ние пребиваваме в ентусиазирано и вдъхновено състояние, нашата нервна система отчита това като стрес за организма и в даден момент, според нашия праг на щастие, тя може да ни вкара в негативно състояние единствено, за да се балансира (може да прочете повече за това  ТУК). В тези случаи често може да се почувстваме зле без абсолютно никаква обективна причина. Т.е. негативните ни състояния понякога са компенсаторен механизъм, чрез който се уравновесява дейността на нервната ни система, за да е готова тя да влезе в нов период на вдъхновение и ентусиазъм. Затова – ако в дадени ситуации видим, че е извън нашия контрол да изживеем страданието си в рамките на 5 минути на ден – може би е дошло време чрез негативното ни състояние да се балансираме и заредим за напред. Тогава ползваме двудневното правило. Това правило гласи: „Хубаво е да пострадаш, но само за два дни на месец!“ :) При него, когато усетим, че имаме нужда – отдаваме себе си на отрицателните си емоции, но само за два дни. :) През тези два дни отново – страдаме си, самосъжаляваме се, самообвиняваме се, ядосваме се, жалваме се и т.н., но осъзнаваме, че това е наш естествен начин да се балансираме и преживяваме тези емоции спокойно, и с разбиране към себе си. И за да не оставаме все пак за прекалено дълго време в негативно състояние – след тези два дни отново – ако не може да променим ситуацията – приемаме случилото се и променяме фокуса си. Ако може да променим ситуацията – наблюдаваме се, разгадаваме защо се чувстваме зле, дефинираме си първата малка стъпка за излизане от това състояние и действаме в посока да надградим себе си.

Ако не се учим да контролираме емоциите, ще сме като бебета, чийто емоционално състояние ги размята в различни посоки всяка минута. Бебетата обаче имат достатъчно време да правят това – да изпитват опитностите на живота, докато ние, възрастните – ако постоянно и автоматично оставяме емоциите да ни развяват, това би значело да сме постоянно изморени и негативно настроени към случващото се около нас и живота като цяло. Ще сме постоянно заети да се успокояваме, а не да вършим наистина стойностна работа. Алтернативата е да започнем ясно и зряло да наблюдаваме, разбираме, и преживяваме емоциите си. Така ще ни остава и достатъчно време да бъдем полезни за себе си и света около нас. :)

Техниките по-горе определено са ми помогнали доста в това да се справям по-лесно и по-бързо с негативните си периоди и ви препоръчвам да ги тествате в ежедневието си. :) Защото пълното щастие не е отсъствие на нещастие. Пълното щастие е да поддържаме себе си в продуктивно и щастливо емоционално състояние в 80% от времето, и да се научим да изживяваме здравословно своите естествени и необходими лоши периоди. :) Тогава постигаме емоционално майсторство и ставаме пълноправен Министър на вътрешните си работи :)

Ако желаете да усъвършенствате емоционалното, менталното, физическото и духовното си здраве – заповядайте заедно с нас в Програмата за изграждане на полезни навици в ежедневието ни ТУК. :)

След като купихме земята за манастира през 1983 година, останахме без пукнат грош. Бяхме задлъжнели. В имота нямаше нито една постройка, нито дори навес. Първите няколко седмици спяхме върху стари врати, купени на безценица от един склад за отпадъци; бяхме ги повдигнали върху тухли в четирите края, за да не са на земята. (Дюшеци естествено нямахме, както се очаква от горски монаси.)

Настоятелят получи най-хубавата врата, гладката. Моята имаше голяма нащърбена дупка в средата, където някога бе имало дръжка. За моя радост тя бе махната, но сега в центъра на моето необичайно легло зееше дупка. Шегувах се, че няма да е нужно да ставам, за да ходя до тоалетна! Суровата истина обаче бе, че вятърът минаваше през дупката. През онези първи нощи трудно заспивах.

Бяхме бедни монаси, на които им трябваха постройки. Не можехме да си позволим да наемем строители, материалите бяха достатъчно скъпи. Затова трябваше да се науча да строя: да градя основите, да полагам бетон и да редя тухли, да издигам покрив, да инсталирам водопроводни тръби — абсолютно всичко. Преди да стана монах, се занимавах с теоретична физика; бях преподавател и не бях привикнал на ръчен труд. След няколко години станах доста добър в строителния занаят и дори наричах екипа си „Би Би Си“ (Будистка бригада по строителство). В началото обаче ми беше много трудно.

Да редиш тухли изглежда лесно: плясваш хоросан отдолу, после леко потупваш оттук-оттам. Когато се заех да зидам, почуквах единия край, за да изравня тухлата, и тогава другият край щръкваше. Когато почуквах него, тухлата се разместваше. След като я побутнех, за да я изравня, първият край отново щръкваше. Пробвайте и ще разберете за какво говоря.

Като монах, разполагах с огромен запас от търпение и време. Стараех се всяка тухла да е съвършено положена, каквото и да ми струваше това. Когато най-после завърших първата си тухлена стена, отстъпих назад, за да й се порадвам. И тогава забелязах — о, не! — бях изкривил две тухли. Всички останали бяха безупречно наредени, а тези двете стояха накриво. Изглеждаха ужасно. Разваляха цялата стена. Съсипваха я.

По това време циментовият хоросан вече се бе втвърдил и не можех да извадя тухлите, затова помолих настоятеля да ми разреши да съборя цялата стена и да започна отново — най-добре направо да я взривя. Бях я оплескал и се чувствах ужасно неловко. Настоятелят беше категоричен: стената остава.

Когато показвах новостроящия се манастир на първите посетители, винаги се опитвах да пропусна моята тухлена стена. Изобщо не исках никой да я вижда. Един ден, три или четири месеца след завършването й, развеждах един посетител и той я видя.

— Хубава стена — подхвърли той непринудено.
— Господине — отвърнах изненадано, — да не сте си забравили очилата в колата? Или имате проблеми със зрението? Не виждате ли онези две криви тухли, които развалят цялата стена?

Неговият отговор промени изцяло виждането ми за стената, за мен самия и за живота въобще.
— Да, виждам двете криви тухли — потвърди той. — Но виждам и останалите 998 безупречни тухли.

Стоях като зашеметен. За първи път от месеци виждах другите тухли отделно от двете „сгрешени“. Отгоре, отдолу, отляво и отдясно на тях имаше все прекрасни тухли, съвършени тухли. Нещо повече, съвършените тухли бяха много, много повече от двете, които ми „бодяха“ очите. Досега погледът ми оставаше вперен в моите две грешки — за всичко друго бях сляп. Затова и не исках да поглеждам стената и още по-малко — да я показвам на други. Ето защо исках да я разруша. Сега, когато виждах равните редици тухли, стената вече не изглеждаше толкова лоша — както посетителят бе казал, това бе една „хубава тухлена стена“. Двайсет години по-късно тя все още си е там, а аз дори съм забравил къде точно се намират онези две изкривени тухли. Буквално не мога да открия къде са грешките.

Колко хора слагат край на връзката си или се развеждат, защото виждат в партньора си единствено „двете криви тухли“? Колко от нас изпадат в депресия и дори мислят за самоубийство, защото виждат в себе си само „двете лоши тухли“? Всъщност добрите, съвършените тухли са неимоверно повече — отгоре, отдолу, отляво и отдясно на слабостите, — но понякога не ги забелязваме. Вместо това, погледът ни всеки път се втренчва в грешките. И понеже виждаме само недостатъците, упорито мислим, че освен тях няма нищо друго, и ни се иска да ги унищожим. И за съжаление, понякога наистина разрушаваме една „много хубава стена“.

Всички имаме своите две криви тухли, но съвършените тухли в нас са неизмеримо повече от „сгрешените“. Когато прогледнем за тях, нещата вече не изглеждат толкова лоши. Тогава можем не само да живеем в мир със себе си, без да изключваме недостатъците си, но и да се радваме на съжителството с партньор. За адвокатите по бракоразводни дела това е лоша новина, но за вас е добра.

Разказвал съм тази случка много пъти. Веднъж при мен дойде един строител, който ми довери професионална тайна.

— Ние, строителите, винаги допускаме грешки — започна той, — но на клиентите казваме, че това е „белег за оригиналност“, който никоя от къщите наоколо няма. След което им вземаме още няколко хилядарки отгоре!

Така че има вероятност „уникалните характеристики“ на къщата ви да са били първоначално грешки. По същия начин онова, което приемате за грешки и недостатъци в себе си, в своя партнъор или в живота по принцип, може да се превърне в „уникални черти“, които ще обогатят живота ви на този свят — стига да престанете да се вторачвате в тях кат обезумели и да ги виждате само като грешки и недостатъци.

Кажете сега – двете тухли ли избирате да виждате в себе си, в партньора ви и в живота или избирате да разширите кръгозора си и да видите красотата в себе си, партньора и живота? Кое избирате?

Разказ от книгата „Отвори сърцето си“ на Аджан Брам

Естествената склонност на ума е да се фокусира върху негативното, затова и поддържането на фокус към полезното, красивото, радостното, е въпрос на практика. Ако желаете да изградите тази практика заедно с нас  – заповядайте в Програмата за изграждане на полезни навици в ежедневието ни ТУК. :)